– Радвам се да чуя, че съм направила и нещо добро, за разнообразие – отвърна тя.
– Може би сте предотвратили смъртта на милиони хора – отговори Пит. – Какво по-добро от това?
Хейли се усмихна.
– На косъм беше – отговори. – Изглежда, бяха подготвили цяла поредица земетресения едно след друго. Все още усещаме вторични трусове, но намаляват с всеки изминал ден. А рифтът сякаш се стабилизира.
– Радвам се да го чуя – каза Пит. – Сега, за онези изчезнали кашони с диаманти. Сесил Брадшоу от АССР ме попита дали знам къде се намират. Тъй като диамантите са от остров Хърд, на практика са австралийска собственост.
Кърт, Джо и Хейли кимнаха.
– Случайно да имате представа какво се е случило с тях?
– Чух един слух – призна Кърт. – Че Девлин…
– Капитан Девлин – поправи го Джо.
– Вярно – съгласи се Кърт. – Че капитан Девлин и неговият неустрашим помощник-капитан Масинга са разделили диамантите между оцелелите миньори и семействата на загиналите. Но това е само слух. И тъй като капитан Девлин вече не е на австралийска земя, не съм сигурен дали...
– Това идеално ме устройва – прекъсна го Пит и се обърна към Джо: – Да сменим темата. Имам нова задача за теб, господин Дзавала.
Джо вдигна вежди.
– Във ваканция съм – промърмори недоволно той.
– Според моя календар ваканцията ти току-що изтече – поправи го Пит. – И първата ти мисия след връщането ти на работа е да отлетиш за Кеърнс и да обясниш на клетата госпожа Харингтън от районно начално училище „Дули” защо си разочаровал учениците й и не си отишъл на планираната им екскурзия с учебна цел на рифа.
– Сърдита ли беше? – попита Джо.
Пит кимна.
– Май че да. Но е готова да ти прости, ако я придружиш на разходка без надзор до избрано от нея място. Мисля, че ще ти трябва вечерно сако.
Джо въздъхна, а после живна.
– Какво ли не правя за тази агенция – въздъхна той. – Освен редовната ми заплата трябва да ми плащате и за пиар.
Кърт се разсмя.
– Представи си само! Колко неща изприказва за извънземните, а накрая ще те отвлекат не те, а една учителка на пети клас.
– Готов съм, стига да е в името на науката! – заяви жертвоготовно Джо.
Пит се засмя.
– Много се гордея с всички ви! – каза той. – Утре пак ще се чуем.
Той прекъсна връзката, а Джо се обърна към Кърт и Хейли:
– Ами... аз май ще тръгвам.
Хейли се вдигна на пръсти и го прегърна.
– Пожелавам ти безопасно пътуване! – каза тя и се засмя.
– Благодаря!
Кърт прегърна приятеля си.
– Ако още си в Австралия, когато намина към тази част на страната, ще ти се обадя.
– Кога мислиш, че ще стигнеш там?
Кърт погледна към Хейли.
– Зависи колко време ще ми трябва да пресека континента пеша.
Джо се засмя.
– Няма да те чакам тогава – каза той и излезе.
Останал за пръв път насаме с Хейли от дълго време насам, Кърт я хвана за ръката и я целуна.
– Ела! – каза той и я поведе към коридора.
– Къде отиваме? – попита подозрително Хейли.
– На малко пътуване.
Тя се вцепени.
– Мисля, че ми стигат толкова пътувания.
Той обаче продължи да я води по коридора.
– Твоят приятел Брадшоу ми изпрати билети за мача по ръгби на „Пърт Оувъл”� тази вечер.
Тя покорно го последва, но изглеждаше объркана.
– Тази вечер, на изкуствено осветление?
Той кимна.
Едва минаваше пладне.
– Няма ли да подраним малко?
– Не – успокои я той, – не и с превозното средство, което съм избрал.
Задържа й вратата отворена и излезе след нея. На улицата ги чакаше викторианска карета, пред която търпеливо стоеше кротък червеникавокафяв кон.
– Това е Бавен червей – потупа Кърт животното по бляскавия гръб. – Заклеха ми се, че е най-бавният и сигурен кон в целия Запад.
Хейли се усмихна широко и почеса коня зад ушите. Той изцвили – очевидно му хареса.
– Няма нищо лошо в това да си бавен и сигурен – успокои тя животното. – Или пък тактичен – добави, обърната към Кърт.
Той я хвана за ръката и не я пусна, докато не се качи в каретата.
– Внимавай! – предупреди я той. – Досега Бавен червей не е губил пътник и не искам ти да си първата.
Хейли се настани на седалката. Усмихваше се толкова широко, че я заболяха бузите. Кърт се качи до нея и взе юздите, докато тя разглеждаше съдържанието на кошницата за пикник, която той бе приготвил.
– Как мислиш, колко време ще ни трябва да стигнем до стадиона? – попита тя.