– Остин? – измърмори Брадшоу изненадан. – Какво правиш… какво правиш тук?
– Следвам интуицията си – отговори Кърт. – Какво стана?
– Не… знам – промълви Брадшоу. – Някой ни устрои засада. Следващото, което помня, е че лежах на земята и чувах изстрели.
Брадшоу се закашля като човек, който се дави от прах в дробовете си, и Кърт сложи маската отново на лицето му. Брадшоу я бутна настрана.
– Бяха подготвени предварително – каза той. – Прав беше. Отнякъде изтича информация.
– Видя ли кои бяха? – попита Кърт. – Откъде дойдоха?
– Не – успя да изрече Брадшоу с мъка, не изглеждаше никак добре.
– Трябва да те измъкнем оттук – каза Кърт и се помъчи да повдигне набития мъж. – Джо, помогни ми!
Джо подхвана Брадшоу от едната страна, а Кърт – от другата и го изправиха на крака.
– Хейли… – измърмори Брадшоу.
Кърт се огледа. Не я видя сред мъртвите.
– Тя с вас ли беше?
Брадшоу кимна.
– Слезе долу... – отговори той и посочи към езерото. – Слезе долу заедно с другия водолаз.
– Какво има там?
– Някаква конструкция. Помислихме, че това е устройството... Огромно е! Прилича повече на… някаква лаборатория. Тя слезе долу, за да види, защото само тя може да разбере какво е. Но ни нападнаха и после…
– И после какво?
Австралицът потръпна, но се съвзе. На лицето му се изписа огромна болка.
– И после слязоха долу след нея – каза той. – Сега са там долу. Всички.
ГЛАВА 9
Кърт и Джо завлякоха Брадшоу до единия от джиповете и го оставиха на земята. Имаше три рани от куршум. Беше загубил много кръв. Кърт се съмняваше, че ще остане жив още дълго.
Той грабна един комплект за първа помощ и го метна на Джо.
– Направи каквото можеш – каза той. – И намери начин да повикаш помощ. Ако не можеш да се свържеш с никого, изведи го оттук.
– Какво смяташ да правиш?
Кърт вече се качваше на платформата на камиона и отгърна брезента на предназначените за един човек миниподводници.
– Отивам там.
– Нямаш представа какво има долу.
– Лаборатория и устройство – повтори Кърт загадъчното обяснение на Брадшоу, скочи от едната страна на платформата и се приземи обратно на брега. – И една млада жена, която се е впуснала в действие, без да пита шефовете си.
– И какво ще правиш? – попита Джо. – Ще плуваш напред-назад и ще търсиш това устройство?
Кърт скочи в кабината на камиона и включи двигателя.
– Не – отговори той. – Ще шофирам.
Големият камион изръмжа, Кърт рязко включи на скорост и подкара напред. Обърна леко наляво, към смъртоносното езеро, и натисна докрай педала на газта.
Ако го гледаше някой друг, а не Джо Дзавала, Кърт може би щеше да обясни по-подробно какво ще се случи, но Джо познаваше превозните средства така, както никой друг. Беше изгледал камиона странно още на летището и навярно бе събрал две и две. А ако все още не се бе досетил, всеки момент щеше да разбере.
Камионът ускори по нанадолнището. Тежките му гуми оставяха дълбоки следи в мекия червен пясък. Кърт вкара камиона право във водата и започна да го спуска по инерция надолу по наклона, който започваше от ръба на езерото.
Веднага щом се озова във водата, Кърт сграбчи един лост от неръждаема стомана, натисна го нагоре и го пъхна в един жлеб. Големите колела на камиона се вдигнаха нагоре и се отлепиха от дъното, а в задната част се появи витло, свързано със скоростния лост.
Кърт погледна към едно табло. Всички датчици светеха в зелено. Добре. Това означаваше, че витлото е свързано със силовите агрегати и няма видими течове.
Кърт даде газ. Витлото разпени червената вода и земноводното превозно средство се понесе напред. Бавнодвижещият се камион се бе превърнал в още по-бавнодвижеща се лодка. Напредваше като претоварен шлеп, но за щастие целта на Кърт беше наблизо.
Кърт включи сонара, който бе донесъл. От задната част на платформата се спусна устройство, което започна бавно да потъва. Зад него във водата се проточи кабел. Сонарът излъчваше звукови вълни със средна честота, които се отразяваха от дъното на езерото. Скоро на екрана се появи изображение на релефа.
Когато Кърт се отдалечи от брега, дъното рязко пропадна надолу. Ширината на езерото бе не повече от километър и половина, а явно дълбочината му никак не беше малка. Според данните, които получаваше от сонара, релефът на дъното напомняше на огромно удължено U.
– Трийсет и един метра и не спира – промърмори Кърт на себе си, докато числата на пулта пред него продължаваха да се променят. – Да те видим колко си дълбоко.