– Супа с грах и шунка, със съвсем малко чесън.
– Изглежда вкусна.
Кърт свали похлупака от следващото ароматно на вид блюдо и продължи:
– Задушени ребърца с кръмно цвекло гратен. И това, на което няма да можеш да устоиш… – Свали последния похлупак. – Пудинг с хляб и масло, залят с подсладен крем-карамел и бренди.
– Може да започна с него – реши Хейли. – Как, за бога, си успял да намериш такива фантастични храни в един влак насред пустошта?
– Платинени услуги – отговори Кърт. – А освен това готвачът ми е личен приятел поне от няколко часа.
Тя си пое дълбоко въздух.
– Ако това означава пътуване, може би все пак ще свикна.
Кърт седна, а Хейли опита супата.
– Трябва да кажа, че никога не съм срещал човек, който да е толкова смел и интелигентен като теб, а да го е страх да пътува – каза Кърт.
– Знам, че е странно – изчерви се Хейли. – Запозната съм с всички статистики и знам, че най-опасната част от всяко пътуване е пътуването до летището. Разбирам принципите на аеродинамиката и през половината си живот съм мечтала за далечни места, но всеки път, когато изляза от къщи, нещо притиска гърдите ми.
– Сега изглеждаш добре – изтъкна Кърт.
Тя се усмихна.
– Може би заради компанията.
– Където и да отидем, смятай ме за свой личен водач и защитник.
– Истината е, че много бих искала да видя света – призна тя. – И вселената. Някога мечтаех да стана астронавт. Звучи малко глупаво, когато само при мисълта да изляза от Сидни ми прилошава.
– Вселената е голяма крачка – съгласи се Кърт. – Нека започнем с Пърт.
„Ган” щеше да ги отведе на юг до Порт Огъста, откъдето щяха да се качат на друг от най-прочутите влакове на Австралия за пътуването на запад.
През следващите двайсет минути двамата се храниха и разговаряха на незначителни теми, като се наслаждаваха на атмосферата и на лекото полюшване на влака. Едва след втората порция хлебен пудинг Кърт зададе въпроса, който го вълнуваше най-много:
– И така, разкажи ми за енергията на нулевата точка.
Хейли допи последната глътка от чашата си и я плъзна към него. Кърт я напълни до половината, а после доля своята.
– Теорията за енергията на нулевата точка е относително проста – каза тя. – Това е енергията, която остава в една система след извличането на всичко, което може да бъде извлечено от нея.
Хейли посочи към бутилката вино.
– Представи си, че тази бутилка е система или енергийно поле и ти или аз решим да пием от нея със сламка.
– Което никога няма да направим – възмути се Кърт.
– Не и ако не сме съвсем отчаяни – съгласи се тя със заговорническа усмивка. – Но ако загубим всяко чувство за благоприличие и решим да пробваме, ще можем да изпием виното дотам, докъдето стига сламката. Но виното, което е по-надолу от сламката, ще си остане в бутилката и няма да можем да го изпием. Това вино, до което не можем да стигнем, е енергията на нулевата точка.
– Освен ако не намерим по-дълга сламка – отбеляза Кърт.
– Точно така – съгласи се тя, – но физиката ни казва, че в определен момент такова нещо като по-дълга сламка не съществува.
– Можеш ли да ми дадеш реален пример?
– Класическият случай е хелият – отговори тя. – Докато пробата се охлажда, движението на молекулите започва да се забавя и хелият се превръща от газ в течност. При температура от нула градуса би трябвало да се втвърди и движението на молекулите почти да спре. Но колкото и да понижаваме температурата, чак до абсолютната нула, хелият никога не се втвърдява при нормално атмосферно налягане.
– И това означава, че...
– Има енергия, която остава в системата. Енергия, която не можем да отстраним.
– И това е енергията на нулевата точка?
– Точно така! – потвърди тя.
– Тогава, щом не може да се отстрани – не разбра Кърт, – как можем да се надяваме да стигнем до нея?
– Всяко нещо на този свят е невъзможно, докато не се докаже обратното. Теоретично навсякъде около нас има енергийни полета, застинали в нулевата си точка. Същата теория, която поддържа идеята за съществуването на такива полета, подсказва, че може би е възможно да извадим тази скрита енергия така, както насочихме електроните в електрическата мрежа, за да светят лампите в стаите ни. Просто досега още никой не го е направил.
На Кърт това му прозвуча малко като митичния етер от едно време – вещество, за което се смятало, че запълва празнотата между планетите и звездите по времето, когато хората не можели да си представят, че съществува такова нещо като вакуум.
– Някой опитвал ли се е? – попита Кърт. – Преди теб и Теро, имам предвид.