– Не го отнасят – съгласи се Хейли. – Но и никой не казва, че ще видиш разделен континент, по средата на който ще се плиска океан. Теро не е глупак. Първото му земетресение беше само изпитание, навярно осъществено от станцията в мината Тасман. Имаме всички причини да смятаме, че е било само малък прототип. Следващия път ще нанесе по-силен удар – много по-силен. И ще го нанесе там, където майката природа вече е свършила половината работа.
– За какво говориш?
– В Австралия има наченки на рифтова долина – обясни тя. – Като Голямата рифтова долина в Африка. Нашата минава от Аделаида на североизток към Големия бариерен риф. Започнала е да се формира преди сто и петдесет милиона години, а после по неизвестни причини е спряла. В този участък земната кора е тънка и напукана, а налягането, създадено от сто милиона години без движение, само чака някой да го освободи. Ако Теро успее да насочи оръжието си към тази точка и да създаде гравитационно изкривяване, което да раздели плочата дори с частици от сантиметъра, може да освободи налягането, трупано хилядолетия наред, при това цялото наведнъж. Говорим за поредица от земетресения, стотици. Всички те ще се случат бързо едно след друго по линията на пукнатината. Това, което иначе би отнело десетки хиляди години, може да се случи за един ден, за една седмица или дори за часове. Опустошението, предизвикано от подобни земетресения, може да не може да се измери със скалата на Рихтер или по която и да било друга скала, създадена някога. Всеки мегаполис, всеки град, всяко село в Австралия ще се превърне в развалини. Няма да оцелее нито една сграда.
Кърт мълчаливо се замисли над думите й. Тази възможност му се стори наистина мрачна.
– Знам – продължи тя, приела мълчанието му за неверие. – Знам, че съм само един глупав учен, който говори за най-страшната възможност. Проблемът е, че когато тези възможности се превърнат в реалност, все се намира някой, който се върти напред-назад и се чуди защо никой не му е казал, че може да е толкова лошо. Казвам ти съвсем сериозно и категорично: ще бъде ужасно!
Лицето на Кърт беше мрачно. Хрумна му нова мисъл.
– Искам да те попитам защо на теб?
– Не съм сигурна какво имаш предвид – погледна го изненадано тя.
– Информаторът е изпратил документите на теб – уточни Кърт. – Защо не ги е изпратил направо на властите?
Хейли вдигна рамене.
– Мога само да предположа, че е заради професията ми. Всеки друг би взел изложените в тях твърдения и изчисления за безсмислици. Ако бяха изпратили документите директно на АССР, мога да предположа само, че щяха да се озоват в кошчето за боклук.
– Добре – съгласи се Кърт, – но защо не на някой друг учен?
– Защото това научно поле е малко известно – обясни тя. – Малцина сме работили в тази област.
– Малцина, но все пак не само ти – обобщи Кърт.
– Не – съгласи се тя, – не само аз.
– Затова ще те попитам още веднъж: щом е имало други възможности, защо са избрали теб?
За един дълъг миг тя не отрони и дума.
– Не знам – отвърна най-накрая. В гласа й прозвуча тъга. Имаше и нотка на умора, както и нещо друго – чувство за вина. – Не знам...
Отклони погледа си и се загледа през прозореца. Кърт разбра, че Хейли го лъже.
Замисли се дали да не я притисне да му каже истината, но в този момент движението на влака се промени леко, сякаш машинистът бе свалил ръката си от скоростния лост.
Хейли вдигна глава.
– Какво става?
– Не съм сигурен – отговори Кърт и се изправи точно когато машинистът наби спирачките докрай.
Вагонът се люшна. Кърт се стегна, за да запази равновесие и хвана Хейли за ръката, за да не падне от стола. Чиниите и чашите излетяха от масата. Скърцането на стоманените колела по релсите, заглуши всички други шумове и четиристотинметровият влак започна да спира.
Все още стиснал Хейли, Кърт погледна през прозореца. Влакът завиваше по едно нанагорнище с плавен наклон. Когато погледна напред, Кърт видя двата пътнически вагона пред техния и двата еднакви дизелови локомотива. От колелата, които стържеха в релсите, хвърчаха искри. Но вниманието му бе привлечено от друго – малки пурпурни точици, които горяха в нощта, искри покрай релсите, а малко по-напред – силуетът на товарен камион, спрял напреко на релсите на един прелез. Пред него стояха двама мъже и трескаво размахваха ръце.
Тракането продължи още известно време, най-накрая „Ган” се люшна тромаво и спря на стотина метра от прелеза.