Вече беше късно.
Мършавият водач на групата вече беше там с пистолет в ръка. Държеше го с изнесено напред рамо, като гангстер. Огледа изпитателно Хейли, кимна одобрително и се извърна към Кърт.
– Ти не ми трябваш – заяви той.
Кърт се хвърли надясно, а мъжът започна да стреля безмилостно. Първият куршум пропусна, а вторият одраска ръката на Кърт. Третият разби прозореца зад него. Преди кандидат-убиецът да успее да дръпне спусъка за четвърти път, в купето отекна различен звук: меко, противно тупване, като звука, който издава счупена бухалка при удар по време на бейзболен мач.
Главата на стрелеца се отметна напред, а пистолетът излетя от ръката му. Мъжът залитна в купето, удари се в масата и се просна на земята като марионетка с прерязани конци.
Джо Дзавала стоеше зад него с някакво шкафче в ръце.
Кърт дръпна пистолета от падналия мъж.
– Много драматично влизане.
Джо се ухили.
– Каквото и да правя, обичам да го правя със стил.
Шефът лежеше в безсъзнание. Другите двама мърдаха, но нямаха желание за нова схватка. Не бяха очаквали да ги набият и сега, когато противниците им бяха повече от тях и имаха оръжие, като че ли предпочитаха да се предадат.
Кърт дръпна маската от лицето на предводителя.
– Някой да е виждал това лице?
Джо поклати глава, Хейли също.
– Никога не съм го виждала – каза тя.
– Предполагам, че това не са приятелите ни от наводнената мина – рече Кърт.
– Защо мислиш така?
– Фактът, че още сме в съзнание – отговори той.
В джоба на падналия шеф запращя радио.
– Защо се бавите? Чухме изстрели. Трябва ли ви помощ?
Този път Кърт си помисли, че е разпознал акцента.
– Руснаци?
– Поне на мен така ми звучи – отговори Джо.
– Те пък как са се замесили в това?
– Идея нямам – отговори Джо. – Но видях още една групичка, отиваха към задните вагони, където щеше да е служебният вагон, ако в този влак имаше такъв.
– И поне още двама навън – каза Кърт.
После насочи пистолета към мъжа, чието лице беше съсипал.
– Колко приятели си довел на този купон?
Нападателят му отговори бавно:
– Осем или девет в камиона. Не съм ги броил.
Кърт посочи към руснака.
– А колко са тия като него – хората, които са ви наели?
– Четирима.
Кърт погледна към останалите.
– Това означава поне още трима с пистолети.
– И много здравеняци, които да вършат черната работа – допълни Джо.
– Трябва да се махаме оттук – прекъсна ги Хейли.
Джо кимна.
– Дамата наистина е много умна. Май ще е най-добре да я послушаме.
Кърт беше напълно съгласен, но как можеха да се махнат? И къде щяха да отидат? Ако тръгнеха пеша към пустошта, нямаше да стигнат много далеч.
Радиото отново запращя.
– Виктор, отговори! Какво става?
Кърт грабна радиото и натисна бутона на говорителя.
– В момента Виктор не може да говори, защото заспа непредвидено. Но моля, останете на линия, вашето обаждане е важно за нас.
– Какво правиш? – попита Хейли. Очите й щяха да изскочат от орбитите. – Сега знаят, че сме тук.
– И преди знаеха, че сме тук – отговори Кърт. – Благодарение на Джо спечелихме първия рунд. Сега е време за втория.
Радиото изпращя.
– Не се ебавай с нас! Ще съжаляваш! – изръмжа гласът.
– Ще видим – отговори Кърт. – Само за информация, взех пистолета на приятеля ти Виктор и за разлика от него, когато стрелям, не пропускам.
Реши, че това ще накара руснците да се позамислят. Мина през вратата и огледа коридора. Видя, че е чист, и махна на Джо и Хейли да го последват.
Предположи, че групата, която бе отишла в задните вагони, сега се е устремила към тях два пъти по-бързо. Имаше план как да ги забави. Изричането на няколко заплахи беше първата крачка. Втората беше да намери електрическото табло в началото на вагона. Отвори го точно когато радиото пак се съживи.
– Предай ни жената и ще те оставим жив!
Кърт постави ръка на главния прекъсвач и отново заговори по радиостанцията:
– Щом я искате, елате и си я вземете.
С тези думи изключи прекъсвача, прекъсна електричеството и целият вагон потъна в мрак. Разля се вълна от приглушени викове от страна на пътниците.
Без да им обръща внимание, Кърт продължи към предната врата. Отвори я и излезе. Джо и Хейли го последваха. После и тримата застанаха между двата вагона.
– Надявам се, че имаш план – каза Джо.
– Кога съм нямал?
– Не съм сигурен, че точно в този момент искаш да чуеш отговора.
Кърт огледа металното покритие върху сцепката между вагоните с форма на кокалче на пръст. После вдигна глава и погледна през прашния прозорец към вагона пред тях.