Беше вагон с много прозорци за наблюдаване на пейзажа. Уютно осветен и наполовина пълен. Пътниците вътре бяха приклекнали на всевъзможни места, покрили главите си с ръце, прекалено уплашени, за да помръднат. В другия край на вагона Кърт видя още двама от нападателите.
– Проверете отстрани.
Джо и Хейли надникнаха покрай вагона и погледнаха назад.
– Нашият приятел още е там – каза Хейли. – Сега си има партньор. Като че ли вървят насам, но без да бързат.
– И от тази страна има един – добави Джо. – И той идва насам. Най-вероятно се движи съгласувано с ония вътре.
– Което означава, че като цяло планът ми върви добре.
Джо вдигна вежди.
– Като цяло върви добре? Почти сме обкръжени.
– Именно – потвърди Кърт.
Джо изглеждаше объркан.
– Май не искам да знам как ще изглежда, ако се осъществи напълно.
– Когато ни обкръжат напълно – обясни Кърт и отново погледна към луксозния вагон. – Най-после! – прошепна той. – Двама здравеняци, идват насам.
Приближаващите главорези се движеха бавно и проверяваха всяка редица със седалки, за да се уверят, че Кърт и Хейли не са сред пътниците във вагона.
– Поздравления! – прошепна Джо. – Току-що завършихте училището за тактически гении „Генерал Къстър”.
Кърт се усмихна, протегна ръка и предпазливо отвори един капак, замаскиран в пода. През открилия се отвор се виждаха чакълът и скобите на релсите.
– Ако Къстър знаеше това, което знам аз, щеше да пробие тунел под Седящия бик и да изскочи точно зад него. Тръгвайте! Пълзете напред, бързо и тихо.
– И после какво?
– И после ще отвлечем влака. Или по-скоро ще го ре-отвлечем.
– Да нападнем нападателите? – оживи се Джо. – Сега вече говорим на един език.
Той тръгна пръв. Хейли го последва. Кърт се провря след тях и след като се озова долу, внимателно дръпна металната плоча на мястото й. Беше пропълзял едва половин метър, когато вратата над него се отвори.
Той застина неподвижно, докато над главата му се разнасяше тътрене и тракане от тежки стъпки.
Главорезите се колебаеха – чакаха или указания, или сигнал, за да предприемат координирано нападение.
– На позиция сме! – каза един глас.
Ръката на Кърт се стрелна към радиото, за да го покрие, но от него и бездруго не се разнесе никакъв звук. Нападателите бяха минали на друг канал, за да не му позволят да чуе плановете им.
– Давайте! – отговори металически глас. – И по-бързо! Няма време!
През един тесен процеп в пода Кърт видя как вратата на тъмния вагон се отваря и затваря. Веднага щом мъжете влязоха вътре, Кърт запълзя на четири крака. Между полуосите на вагоните и релсите имаше шейсет сантиметра разстояние. Не беше много, но щеше да успее да се измъкне.
Обгърнат от миризмата на петрол, прах и креозот, Кърт се движеше възможно най-бързо. При всяко движение острите ръбове на камъчетата от чакъла се забиваха в коленете и лактите му.
Притесняваше се най-вече да не го забележат мъжете, останали навън, но се оказа, че се тревожи излишно. Светлината, която се изливаше от другите вагони, беше толкова силна, че им пречеше да виждат в тъмното. Да гледат към тъмното пространство под влака от наблюдателния си пост беше все едно да се мъчат да видят нещо в черна дупка.
Кърт мина покрай двете талиги, на които бяха подпрени колелата на луксозния вагон, и продължи напред под следващия. Тук настигна Джо и Хейли, която очевидно имаше проблем с придвижването.
– Тази част от пътуването нещо не ми харесва – оплака се Хейли.
– Ти поне се побираш тук долу – каза Кърт. – На мен ми е малко тясно. И направо се чудя как Джо още не е успял да прасне тази негова голяма глава.
Джо се подсмихна. Тримата продължиха напред и скоро стигнаха до задния от двата дизелови локомотива.
– Боя се, че се натъкнахме на препятствие – обади се Джо.
Кърт погледна покрай спътниците си. Разстоянието между земята и локомотива беше много по-малко, отколкото при пътническите вагони.
– При тези модерни локомотиви електрическите мотори са долу на колелата – обясни Джо и посочи с ръка. – Както и зъбната предавка. Да не говорим, че резервоарът е точно по средата, а отпред сигурно има и предпазна скара.
– Сигурен ли си, че не можем да се проврем?
– Няма начин.
Кърт се намръщи. Ако не успееха да минат отдолу, трябваше да минат или отгоре, или отстрани.
– Ако беше похитител в локомотив, към кое щеше да гледаш?
– Към машиниста – отговори Джо.