Кърт вдигна вежди.
– И аз това си мислех.
– Какво ще правите? – попита Хейли.
Кърт погледна назад. Пазачите до влака все още гледаха към пътническия вагон, но това нямаше да е задълго. Влакът беше спрял на завоя така, че от едната страна на завоя имаше повече вагони, отколкото от другата.
– Ще влезем вътре и ще изненадаме този, който е в предния локомотив. Надявам се да не се наложи да стреляме.
Кърт отново погледна към постовете. Когато мъжете се обърнаха към задния край на влака, той изпълзя изпод пътническия вагон и се втурна напред в тъмното. Стигна до предния локомотив и се качи по стълбичката към подвижното мостче, или разширен перваз, което минаваше по цялата дължина на локомотива, като стъпалата на старите коли.
Джо дотича след него. Хейли бързо ги последва.
Тримата предпазливо се отправиха към кабината на локомотива. Ръмженето на двата дизелови двигателя с шестнайсет цилиндъра прикриваше приближаването им.
Кърт стигна до вратата, хвърли бърз поглед към вътрешността на кабината и видя точно това, на което се надяваше: един-единствен стрелец, застанал с гръб към вратата и насочил пистолета си към набит мъж, седнал на мястото на машиниста.
Кърт сложи ръка на вратата и натисна леко дръжката. Беше сигурен, че не е заключена. Отвори я със замах и влетя вътре.
Похитителят не реагира бързо: обърна се така, сякаш очакваше да види някого от своите хора. Очите му се разшириха едва когато видя насочения към главата му пистолет.
– Добър ден, приятелю – поздрави го Кърт.
Похитителят се поколеба, а после му подаде пистолета си.
ГЛАВА 20
Когато се събуди, Виктор Киров установи, че всичко около него е потънало в мрак, а главата му пулсира от болка. Отне му известно време, но скоро си спомни къде е и каква е мисията му. Лампите в пътническия вагон пак светнаха и след няколко секунди в купето се втурна група от неговите хора.
– Къде са? – попита един от тях.
– Откъде да знам? – отговори Киров. – Когато са излезли, съм бил в безсъзнание.
Единият от двамата набити австралийци посочи напред.
– Тръгнаха натам.
– Оттам идваме – обади се друг от новодошлите. – Не ги видяхме.
Киров се изправи сърдито на несигурните си крака.
– Значи се крият някъде. Проверете навсякъде! Проверете покрива! Проверете отделенията за багаж! Проверете по два пъти всяко ъгълче!
Мъжете се разпръснаха. Изглеждаха нервни.
Партньорът на Киров предпазливо се приближи към него.
– И без това много се забавихме в този влак.
Киров погледна часовника си. Беше му трудно да фокусира погледа си. Не беше сигурен колко време е минало, но това нямаше значение.
– Без жената не тръгвам!
– Това не ти е някоя страна от Третия свят – напомни партньорът му. – Скоро ще пристигнат властите.
Киров се замисли. Не биваше да го заловят на местопрестъплението. Можеше да се наложи да прибегне до цианид – перспектива, за която не искаше и да помисля.
Ненадейно влакът се люшна напред. Всички чуха звука и усетиха вибрирането на двигателите от усилието да раздвижат тежката композиция.
– Те са в локомотива! – каза Киров и тръгна напред.
– Няма да стигнем навреме – изтъкна партньорът му.
– Забравяш нещо: камионът още препречва пътя им. Този влак няма да стигне много далеч.
* * *
В кабината на предния локомотив Кърт наблюдаваше с едно око вратата, а с другото – похитителя, когото бяха изненадали и пленили. Знаеше, че Хейли и Джо се взират в големия камион, препречил пътя им на около сто и петдесет метра по-напред.
Отначало влакът започна да се приближава към него съвсем бавно, но скоро набра скорост. Оглушителният рев на осем хиляди конски сили в двата локомотива започна да печели битката с бездействието. Когато стигнаха на сто и двайсет метра от него, шофьорът започна да примигва с фаровете и да надува клаксона – сякаш имаше човек, който да не знае, че е там!
– Ще се премести! – каза уверено Кърт.
– Ами ако не се премести? – попита Джо.
– На негово място ти би ли останал там?
– Но влаковете дерайлират! – викна Хейли. – Двеста петдесет и три за последните шест месеца в целия свят. И то без да се блъскат в камиони!
Кърт я изгледа изненадано.
– Ти пък откъде знаеш?
– Осведомявам се за всички пътни злополуки – обясни Хейли. – Така си напомням защо не пътувам.
На сто метра от големия камион ярката светлина на фаровете освети едната му страна. Виждаше се как шофьорът предпазва очите си с ръка от светлината.