Кърт включи радиото и започна да сменя каналите, докато най-накрая не чу някой да говори.
– …не оставяй влака да мине – казваше друг глас с руски акцент.
Кърт се намеси веднага щом честотата се изясни достатъчно:
– Който и да си ти, там в камиона, на твое място щях да го преместя.
Сега се разнесе гласът на Киров:
– Шофьоре, ако преместиш този камион, лично ще ти изтръгна сърцето!
До сблъсъка оставаха шейсет метра и скоростта на влака се увеличаваше. В този момент шофьорът на камиона взе решение, което промени всичко: отвори със замах вратата, скочи от кабината и се втурна към хълмовете.
– Това не го очаквах – измърмори Джо.
– О, не! – ахна Хейли.
– Трябва да спрете незабавно! – изрече заплашително Киров.
– Не спирай! – обърна се Кърт към якия австралийски машинист.
– Не се тревожи – отвърна едрият мъж.
– Не искам да катастрофирам с влак! – извика Хейли.
Машинистът погледна към нея.
– Не се тревожи, скъпа – успокои я той. – При тази скорост вече не се намираме във влак.
Камионът беше само на трийсет метра от тях.
– А в какво се намираме тогава? – попита Хейли.
На лицето на машиниста се изписа доволна усмивка. Той задържа дроселната клапа на вибриращия двигател широко отворена.
– В най-големия и най-мощен булдозер в света! – отвърна той.
У машиниста имаше нещо, което беше едновременно вдъхновяващо и откачено. Във всеки случай не намали скоростта. И Кърт остана доволен.
– Пригответе се! – викна машинистът.
Последните трийсет метра се стопиха за десет секунди. Трополящият влак се заби отстрани на камиона и го блъсна напред. Само локомотивите тежаха двеста и седемдесет хиляди килограма. Силата, която генерираха, както и тежестта на целия влак, мигновено се справиха с камиона – вдигнаха го, а после го метнаха надясно, сякаш беше играчка.
Сблъсъкът бе невероятно шумен – оглушителен тътен, последван от пронизителния звук на алуминий, направен на парчета. Усещането бе, сякаш си на борда на кораб, който разцепва голяма вълна. Влакът понесе удара с невероятна издръжливост. Фаровете се счупиха, а предното стъкло се пропука, но обезопасителното стъкло остана на мястото си. А когато последните парчета от камиона най-после отлетяха настрана и започнаха да се търкалят бързо по насипа, влакът все още беше на релсите.
* * *
Четири вагона по-назад пътниците почувстваха сблъсъка, сякаш машинистът ненадейно бе набил спирачки. Киров и партньорът му трябваше да се хванат за парапета, за да не се озоват на земята от силата на удара. Видяха как останките от камиона излитат настрани и усетиха как влакът продължава напред и плавно набира скорост.
– Как сега ще влезем в този локомотив? – попита партньорът му. – Ще ни чакат и ще ни нападнат в мига, в който отворим вратата. Ако изобщо успеем да стигнем дотам. Между двата локомотива няма врата. Те са съвсем самостоятелни.
– Може би ще успеем да минем по покрива – промълви Киров.
Още докато го предлагаше, си помисли, че е лудост. Беше виждал да го правят много пъти във филмите, но се съмняваше, че е възможно в истинския живот. Вървенето по покрива на люшкащ се влак с попътна скорост осемдесет километра в час беше нещо, което не можеше да се случи. Пълзенето можеше да свърши работа, особено ако успееха да се качат на покрива, преди влакът да е набрал по-голяма скорост.
Преди да стигне до някакви заключения, от системата за оповестяване се разнесе глас.
– Тук е Кърт Остин – каза гласът. – Завзехме влака от похитителите и сега продължаваме по първоначалния маршрут на пътуването. Към пътниците в „Ган”: извиняваме се за всяко неудобство, което може да е предизвикал тазвечершният купон. Установихме сателитна връзка с диспечерите. Вече са уведомени за ситуацията и ни уверяват, че помощта е на път.
Към похитителите, които се качиха във влака по време на непредвиденото ни спиране: ако искате да се окажете обкръжени от отряди на австралийските специални и военни части, моля, седнете, отпуснете се и се чувствайте удобно. Ако ли не… разкарайте се от този влак!
За изненада на Киров сред пътниците се надигна вълна от одобрителни викове. Тя премина през купето и отекна около него от всички страни.
Той погледна към партньора си.
– Разменихме си ролите.
Двамата се отправиха към вратата. Десет секунди по-късно мъжете стояха в пространството между два вагона и се взираха в земята, която преминаваше край тях все по-бързо.
Един вагон зад тях, един мъж скочи и се претърколи през чакъла. На Киров това приземяване му се стори смъртоносно. Още двама го последваха и им се получи малко по-добре.