– Трябва да скочим – каза партньорът му.
Киров не искаше да скача, но алтернативата беше още по-лоша: залавяне, последвано от срам, самоубийство или хвърляне в затвора като шпионин и терорист. Той погледна напред, търсеше открит участък.
– Ти си пръв!
Без да се бави, партньорът му се хвърли надолу. Падна на земята и сякаш не се плъзна, а се претърколи.
Сирената на влака разцепи нощта и Киров разбра, че времето изтича. Ако набереше още малко скорост, скокът щеше да означава сигурна смърт. Пое си дълбоко въздух и скочи.
Една дълга секунда летя във въздуха, размахал ръце, за да запази равновесие. После се приземи странично и се опита да се свие и да се претърколи. Лицето му се блъсна в чакъла. Вратът и раменете му се изкривиха. Превъртя се няколко пъти, измина поне петнайсет метра, стовари се по лице на земята и загуби съзнание за втори път за по-малко от час.
* * *
В предния локомотив Кърт, Джо и машинистът празнуваха, а „Ган” продължаваше да набира скорост, оставяйки похитителите далеч назад. Хейли се беше отпуснала на една седалка, трепереше и изглеждаше готова да повърне.
– Добре ли си? – обърна се към нея Кърт и й подаде едно кошче за книжни отпадъци, в случай че не е.
– Мисля, че да – отговори Хейли. – Ако не друго, поне това е зад нас.
– Добре – каза той. – Защото в мига, в който стигнем до следващата гара, ще се качим на хеликоптер и така ще изминем останалата част от пътя.
Тя погледна към него и очите й сякаш щяха да изскочат.
– Злополуките с хеликоптер са пет пъти по-многобройни, отколкото с пътнически влакове…
Гласът й заглъхна. Всичко случило се й дойде прекалено много, а на всичкото отгоре се беше случило и твърде бързо. Обърна се към кошчето и повърна.
ГЛАВА 21
Щабквартирата на НАМПД,
Вашингтон, окръг Колумбия
Дърк Пит излезе от асансьора на десетия етаж. За разлика от другите етажи в сградата на НАМПД, тук нямаше нито рецепционистка, която да регистрира влизащите, нито работници, заети с различни задачи. Всъщност единственият шум в откритото пространство идваше от вентилаторите и от панела за контрол на климатиците, които охлаждаха компютърните сървъри и процесори до необходимата температура.
Дърк мина с бърза крачка между симетричните купове компютърна памет и някъде в средата мерна човека, когото търсеше: мъж с дълга опашка, сини дънки и риза от памучно кадифе.
Длъгнестата фигура стоеше между три правоъгълни компютърни екрана с големината и формата на огледала в цял ръст. Всъщност обстановката приличаше малко на пробна в универсален магазин.
В случаят обаче наклонените под ъгъл стъклени екрани не отразяваха кой знае колко – може би единствено маниакалната природа на своя проектант и главен потребител: Ирам Йейгър.
Йейгър беше истински гений. От дванайсетгодишен проектираше и изработваше компютри. В НАМПД разполагаше с почти неограничени ресурси, за да изгражда сам системите си, да събира сам данните си и да ги използва така, както сметне за необходимо. Десетият етаж на сградата на НАМПД отдавна беше отстъпен на Йейгър за машините му. В последните години Йейгър се беше разширил и беше завзел и части от единайсетия, за голямо раздразнение на метеоролозите, които бяха преместени в сутерена.
В постоянното си търсене на най-ефективния интерфейс човек/машина Йейгър беше преправял системата си безброй пъти през годините. Използваше множество клавиатури, гласово активиране и дори виртуална реалност и говорещи холограми. Сегашната подредба бе последното му хрумване.
Странно, но макар че системите продължаваха да се развиват, Йейгър си оставаше същият, сякаш бе единствената константа в постоянно променящо се уравнение.
Докато Пит се приближаваше, погледът на Йейгър се стрелкаше по стъклените екрани, върху които тук и там просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и местеше неща от един екран на друг. Някакво странно приспособление за глава покриваше едното му ухо и добавяше пред дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг едва колкото човешки пръст, който сякаш проблясваше. Дори от три метра разстояние Пит виждаше пробягващата по него информация.
– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера – обади се Пит.
Йейгър бе така увлечен в работата си, че не беше чул приближаването на Пит. Обърна се, стреснат от гласа му.
– Можеше да почукаш.