– Чудя се къде ли – отбеляза саркастично Пит.
– Мислиш, че е у АНС?
– При тях със сигурност има нещо.
– Може и да си прав – съгласи се Йейгър.
Пит се замисли дали да не се обади на Сандекър и да го помоли да притисне АНС, но вицепрезидентът беше в Лондон за среща на Г-20, а за подклаждането на подобен пожар се искаше време.
– Какво ще стане, ако поразбутаме базата им данни? – полюбопитства Пит.
– Да я поразбутаме ли?
– Ами, нали разбираш – заобяснява Пит. – Като автомат за кафе, в който пускаш пари, но той не ти дава това, за което си платил. Поразтърсваш го и накрая нещо пада. Какво ще стане, ако направим точно това с компютрите на АНС?
– Имаш предвид какво друго освен затвор и тежка затворническа работа?
– Да, освен тях.
Ирам въздъхна.
– Може би ще намерим някакъв друг начин…
– Винаги можеш да стовариш вината върху него… – посочи Пит с глава към компютъра и се зачуди дали машината ще разбере какво има предвид.
– Не мисля, че ще се наложи – каза Йейгър.
– Може и така да е – съгласи се Пит. – Ами онзи Уотърсън? Откри ли нещо за него?
Йейгър въздъхна.
– След работата си с Тесла не е постигнал нищо особено. Доколкото си спомням, е умрял млад. – Ирам наклони глава и се обърна към компютъра. – Компютър, в живота на Дениъл Уотърсън има ли нещо, което да е от съществена важност за настоящия ни проект?
За секунда-две компютърът започна да прави изчисления, премина през милиарди записи, съпостави ги и потърси някакво звено, някаква връзка, някакви данни, които може да са пропуснали. Най-накрая проговори:
– От действията на Дениъл Уотърсън след 1905 година не може да бъде извлечено нищо, което да окаже съществено влияние върху този проект. Но е засечена една статистическа невероятност.
Йейгър се обърна към главния екран.
– И каква е тя?
– Според данните от некролозите Дениъл Уотърсън и генерал Харалд Кортланд са починали в един и същи ден. Умрели са в различни щати и от различни причини. Но и двата некролога се състоят точно от петдесет и една думи и идентични фрази, като се изключи името на починалия, причината за смъртта и мястото на смъртта. Статистическата вероятност това да се случи, като се има предвид разликата във възрастта, професията и местожителството им, се изчислява на по-малко от 0.01 процента.
Пит и Йейгър се спогледаха.
– Май все пак ще поразбутам базата данни на АНС – заключи Йейгър.
– Понякога е по-лесно да получиш опрощение, отколкото разрешение – съгласи се Пит.
Йейгър кимна.
– Напомни ми го, когато трошим камъни в Ливънуърт� – каза той.
ГЛАВА 22
„Пасифик Вояджър”
2400 мили югозападно от Пърт
Патрик Девлин стоеше на боядисаната в черно палуба на плаващата отврат, която някога бе „Пасифик Вояджър”. Вятърът, който свистеше на носа на кораба, беше режещ и студен. От стоманеносивото небе бе започнала да се сипе суграшица, а през последните няколко часа мъглата във въздуха бе понижила видимостта до по-малко от миля.
Девлин загърна по-плътно палтото си, пъхна ръце в джобовете си и пламенно си пожела да има шалче. Въпреки това не му се щеше да се връща вътре.
– Благодаря, че ми позволи да изляза на палубата – обърна се той към една фигура, която стоеше зад него: Янко Минкозович, някогашният му колега-моряк и сегашен тъмничар.
– Не виждам защо да не ти позволя. Все пак няма да се отправиш обратно към Джакарта с плуване.
– Забелязах, че към останалите в трюма не прояви същата любезност.
– Те са двайсет и шест – каза Янко. – Качих ги от два кораба, които нападнахме. Ако се съюзят, може да ни създадат неприятности.
Девлин се замисли. „Това значи ли, че екипажът на Янко е малоброен?”
Вятърът стана по-остър, а лапавицата – по-силна. Температурата и кобалтовосиният цвят на морето караха Девлин да смята, че пътуват на юг. Не можеше да види слънцето, но предполагаше, че вече са навлезли в зоната на Ревящите четирийсет, а може би дори и още по на юг. Струваше му се, че всеки момент ще се разрази буря.
– Това напомня ли ти на нещо? – попита Янко.
– На деня, в който тази развалина потъна – отговори Девлин.
– Деня, в който ни отряза.
– Знаеш, че решението беше на капитана – отвърна рязко Девлин. – Умолявах го да не го прави.
– Спри да го обвиняваш – каза Янко. – Всъщност спри да обвиняваш и себе си, Пади. Погледни се само. Ти си по-голяма развалина дори от този кораб. А си мислеше, че един ден ще станеш капитан.