– Какво става с другите?
Джо посочи към картата.
– Пол и Гамей са на борда на „Джемини”.
На картата „Джемини” се намираше далеч от останалите кораби на НАМПД.
– Защо е толкова назад?
– Трябваше да измине целия път от Сингапур дотук.
– Неприятно – въздъхна Кърт. – Но си струва да почакаме, за да могат Пол и Гамей да се присъединят към екипа. А останалите?
– „Дорадо” е тук – посочи Джо към друга част на картата, далеч на изток, почти под самия център на Австралия.
– А „Хъдсън” е ей там, на юг от Нова Зеландия. Току-що са разтоварили оборудването. Най-малко два дни, преди да влязат в онлайн обхват.
Кърт огледа картата. Четири миниатюрни кораба – малки точици на картата в огромното море. Те бяха единствената им надежда да намерят Теро, преди да е пристъпил към действие.
– Как смяташ, дали ще успеем? – попита Джо.
– Всичко зависи от детекторите на Хейли.
– Не изглеждаш толкова сигурен, колкото преди – отбеляза Джо.
– Тя крие нещо – обясни Кърт.
– Да, но я харесваш – подметна Джо.
– Още една причина да внимавам.
Джо кимна.
– Най-силният удар винаги е този, който не очакваш.
Кърт отпи от кафето и погледна през прозорците на мостика към сгъстяващия се мрак. Не можеше да не се запита от коя посока ще дойде този удар.
* * *
На осемдесет и шест мили зад „Орион” в мрака се носеше друг кораб. На външен вид моторният кораб „Рама” приличаше на контейнеровоз. Проверка на дневниците и товара му щеше да покаже, че през повечето време превозва стоки от Виетнам до Австралия и обратно. Всъщност беше натъпкан докрай с електроника и се намираше само на часове разстояние от Пърт, когато Дмитрий Евченко го купи с всичко на борда и го насочи на юг, като го превърна в команден кораб за Антон Григорович и командосите, предоставени му от руското правителство.
„Рама” беше по-малък от повечето модерни контейнеровози – едва сто и осемдесет метра, и то по време, когато двеста и трийсет и двеста и шейсет метровите кораби бързо се превръщаха в джуджета на фона на тристаметровите гиганти. Но това, което му липсваше като размери, „Рама“ компенсираше със скорост. Можеше да вдигне двайсет и осем възела.
Докато гледаше към изображенията, които им предаваше един руски сателит, Григорович си помисли, че е доволен, задето са му дали този кораб. Американците не бяха спрели да летят на юг с почти трийсет възела от мига, в който ги засече.
– Защо ги следваме? – попита един мъж с увито в дебели превръзки лице.
– Защото не успя да заловиш жената – отговори Григорович.
– Разполагаме с хеликоптери и оборудване за заглушаване – отговори Виктор Киров. – Както и с двайсет обучени командоси. Можем да пленим кораба още сега, и то с лекота.
На Григорович не му беше приятно, че в екипа му има официални руски агенти. Не му беше приятно дори присъствието на командосите от Червената армия, които му изпратиха, но на войниците поне можеше да има доверие. С амбициозен служител на ГРУ като Киров това не бе възможно.
– Имаш късмет, че изобщо ти позволих да дойдеш, Виктор. Загубих всякакво уважение към теб.
Киров настръхна, но не отговори.
– Не виждаш ли? – попита Григорович. – Американците знаят нещо. Ако не знаеха, нямаше да летят през вълните с максимална скорост. Те са хрътките, които преследват лисицата. А ние сме ловците, яхнали коне. На този етап е най-добре да ги следим от разстояние и да ги държим под око иззад хоризонта с помощта на сателита, който ни дадоха от Кремъл. Когато разберат къде е плячката и спрат, ще действаме.
Киров изсумтя и поклати глава.
– Ако се окаже, че Теро разполага с работещо оръжие, американците ще се стекат тук като рояк настървени пчели. С малката сила, с която разполагаме, няма да можем да им се противопоставим. Трябва да открием и да унищожим това, което строи, или да му го отнемем, преди да го изпробва и целият свят да разбере, че нещо става.
– Да му го отнемем ли? – попита Григорович. – Значи вече имаме алтернативен план?
– Ако можем да направим възстановка на част от технологията, трябва да го направим – отговори Киров.
– На мен ми бях дадени други заповеди – възрази Григорович.
– Моите са точно такива! – отсече Киров.
„Странно – помисли си Григорович, – но не неочаквано.” Сви рамене и спря да мисли за това – повече го притесняваше не самата задача, колкото фактът, че не му бяха казали.
– А какво ще правим с малката играчка, която донесе? – кимна той към един сандък, прикрепен към стойката на най-далечната спасителна лодка. Вътре имаше ядрена бойна глава – куфарна бомба. Всъщност, шедьовър сред куфарните бомби.