– Не е благоразумно да рискуваме с пълна мощност, без да сме провели изпитания.
Екипът продължаваше да зяпа Теро. Той се притесни и това го разяри още повече.
– Без повече въпроси!
– Системата не е готова! – промълви синът му.
– Тишина!
След тези думи синът на Теро се оттегли, а той погледна към екипа си.
– Пригответе машината за кратък импулс – нареди той. – Искам разместването да се случи точно на пътя им. Изкривяването само по себе си трябва да е достатъчно, за да ги засмуче и погълне.
ГЛАВА 25
Кърт и Джо все още бяха на мостика и очакваха принтерът да изкара последната метеорологична карта, когато той заби по средата на страницата и не се рестартира.
– Какво направи? – попита Джо.
– Изобщо не съм го пипал – отговори Кърт.
Джо се приближи към компютъра, за да подаде ръчна команда за рестартиране.
– Странно!
– Кое е странно?
– Няма сигнал.
– Телеметричната система не работи – обясни им капитан Уинслоу. – Цял ден се включва и изключва. Слънчевите изригвания объркват сигнала на сателитите ни.
Кърт си спомни, че е чувал, че това ще представлява проблем тази година – слънцето навлизаше в най-активната фаза от единайсетгодишния си цикъл. Слънчевите петна и изригвания предизвикваха силни електромагнитни бури в горната част на атмосферата и създаваха невероятни оптични игри на светлината над Северния и Южния полюс.
Кърт погледна през прозореца. Ако не бяха покрити с дебела покривка от облаци, щеше да му е много приятно да види аврора австралис – южното сияние.
– Излизам да взема малко въздух – каза Кърт. – Повикайте ме, когато сигналът се възстанови.
Отвори вратата и излезе навън. Леденият вятър го блъсна в лицето, засвири покрай него и защипа голата му кожа. Той загърна плътно якето си и пъхна ръце в джобовете.
Пристъпи към парапета и остана там, наслаждавайки се на усамотението. Внезапно чу зад гърба си отваряне на врата.
Погледна назад и видя, че Хейли е излязла на палубата.
– Кърт! – викна тя. – Мисля, че ги открихме. Мисля, че открихме Теро!
Тръгна към него, като гледаше внимателно парапета. В стиснатата й длан трепкаха няколко листа, които вятърът се мъчеше да изтръгне.
Кърт ги взе, а тя се вкопчи в парапета с две ръце.
Кърт погледна към разпечатките. Най-отгоре имаше карта с арки и линии, които се отклоняваха на запад. На тази карта сякаш нямаше нищо друго освен открит океан. На ръба на страницата имаше цифрова ориентировка към обекта.
– Те са някъде по тази линия – каза Хейли. – Без втори детектор не мога да определя къде точно, но са някъде по тази линия.
– Сигурна ли си?
– Три пъти повторих изчисленията – отговори тя. – Проверих всичко. Няма грешка. Нещо в тази посока предизвиква смущения в енергийното поле на нулевата точка.
Вдигна глава и погледна към Кърт с радостна усмивка. После се надигна на пръсти и бързо го целуна.
– Нали все казват да действаме спонтанно. Реших да пробвам – обясни смутено тя.
Кърт се усмихна.
– Много се радвам.
Протегна ръка към нея, плъзна я зад главата й и я придърпа към себе си за истинска целувка.
– Твоята ми харесва повече – предаде се Хейли. – Може ли пак?
– Нека първо да говорим с капитана.
– Наистина ли ни трябва разрешение? – попита Хейли. – Знам, че това е неговият кораб, но…
– За картата – обясни Кърт. – И за новия ни курс.
– О… добре – промълви тя.
Той я хвана за ръката и направи крачка към люка, но се спря, когато вниманието му бе привлечено от някакъв проблясък на хоризонта.
Обърна се и впери поглед в нощта, но видя само мрак.
– Видя ли това? – попита той.
– Кое?
– Този проблясък.
– Не – отговори тя. – Не видях нищо.
Двамата останаха на място и се загледаха в мрака, сякаш очакваха взривяването на фойерверки. Кърт усети как го обзема странно чувство. Усещаше как косъмчетата по врата му настръхват.
Най-после просветна нова искра. Този път Кърт я видя ясно, но това не беше мимолетно сияние на хоризонта като стробоскопна лампа или дори като видима електрическа искра. Приличаше по-скоро на топлинна мълния през лятото. Искрата покри целия хоризонт и започна да просветва слабо. Само че не идваше от небето. Самото море проблясваше, сякаш целият океан предизвикваше биолуминесценция�.
– Възможно ли е това да е ефект от сиянието? – попита той.
Разтреперана, Хейли се отдръпна назад.
– Не е от сиянието – промълви тя. Гласът й бе странно студен и в него се долавяха нотки на страх.
– Какво е?