– Електромагнитен разряд – отговори Хейли. – Страничен ефект от смущенията в енергийното поле на нулевата точка.
– Заради детектора ти ли?
– Не – Хейли трепереше. – Не е от нас. От Теро е.
Морето отново блесна и угасна, този път много по-ярко, и корабът се люшна надолу. Случи се толкова внезапно, че Кърт и Хейли бяха запратени към палубата. Носът се заби във водата. Високо във въздуха се издигна стена от пяна и ги заля като с ведро.
Кърт се надигна и погледна назад. В тъмнината се простираше ивица от пяна, докъдето му стигаше погледа, права като линеал и перпендикулярна на посоката, в която се движеха. Но той не виждаше отдръпваща се вълна.
– Кърт! – извика Хейли.
Той бързо премести поглед напред. Океанът отново блестеше – бледо синьозелено, точно толкова светло, колкото да направи очертанията му видими в тъмното. На петдесетина метра пред тях върху морето се оформяше нова ивица. Тя се отдръпна назад като разцепваща се кожа и образува дълбока падина точно пред кораба. Падината се простираше през океана в права линия, но не беше вълна – нямаше никакъв издигнат вертикален компонент. Повече приличаше на дупка във водата, като дренажен канал, издълбан напряко на пътя.
„Орион” влезе в тази дупка под лек ъгъл и се люшна тромаво.
Кърт обви едната си ръка около Хейли, притисна я към себе си с всичка сила и промуши другата си ръка през пролуките на парапета.
Носът на кораба се заби в дъното на падината почти като подводница. Когато стигна до другата страна, вече се надигаше в движение, подобно на спирала, и запрати Кърт и Хейли във въздуха като ездачи, които някой първокласен бик е метнал нагоре.
Стовариха се на палубата точно когато върху им се стовари второ ведро ледена вода и ги измокри до кости.
Кърт усети соления вкус на водата. Той опари очите му и раздразни ожулванията, получени при първия сблъсък. Без да чака Хейли да се изправи, той я сграбчи, дръпна я да стане и хукна към вратата, зад която щяха да са на сигурно място.
Предната палуба бе покрита с трийсет сантиметра вода, която се плискаше по дренажните отвори, понесла със себе си разпечатките на Хейли.
Над главите им изрева сирена и Кърт осъзна, че това е алармата на кораба, която предупреждаваше за сблъсък. Корабът започна да прави остър завой.
– Подготви се за удар! – разнесе се гласът на капитана по високоговорителите. – Екипаж, подготви се за удар!
Кърт погледна към носа. Прожекторите на кораба се бяха включили и осветяваха нова падина само на стотина метра пред тях. Беше по-дълбока и по-широка от първата, достатъчно голяма да погълне кораба. Кърт имаше чувството, че се намират на ръба на огромна скала – ръб, който всеки момент щяха да преминат.
„Орион” се наклони рязко напред. Кърт усети как корабът се разтресе, когато витлата заработиха на заден ход.
Един поглед му стигаше, за да разбере, че това няма да помогне.
Той отвори бързо люка, блъсна Хейли вътре, мушна се след нея и затръшна металната врата. Натисна дръжката надолу и я застопори точно когато палубата под него започна да пропада.
Последва миг на безтегловност, сякаш се намираха на някакво огромно увеселително влакче. А после нещо го запрати върху палубата. През целия кораб премина страховит тътен, сякаш цяла дузина оръдия бяха стреляли едновременно. Това беше звукът, който издаваше стена от вода при сблъсъка си с корпуса на кораб.
Последва глуха тишина и Кърт разбра, че корабът е под водата. Ако беше херметизиран, би трябвало да излезе обратно на повърхността. Но Кърт не усещаше да се издигат.
Изминаха няколко секунди, преди корабът да започнеда се издига и още няколко, преди морето да ги освободи от прегръдката си.
Корабът изскочи от водата като тапа, а после се стовари обратно като огромен кит. Кърт дръпна Хейли да стане и я побутна напред.
Стигнаха до мостика и видяха, че навсякъде е пълно с вода. Един от прозорците беше разбит на парчета. Капитанът едва удържаше руля. През лицето му минаваше кървав разрез. Помощник-капитанът лежеше в безсъзнание – сблъсъкът го бе запратил право в най-отдалечения ъгъл.
Джо набиваше метална плоча на мястото на разбития прозорец. Натисна силно лоста и закова метала на място точно когато осветлението угасна.
– Нямаме електричество! – възкликна капитанът.
Морето отново блесна в красиво смъртоносно синьо, което се понесе вихрено във всички посоки. Пред тях започна да се отваря нова падина. Водите се разделяха като Червено море пред евреите.
Корабът отново пропадна надолу.
В тъмнината преживяването беше ужасяващо – свободно падане, което продължи само секунди, но изглеждаше безкрайно. Корабът се стовари в дъното на падината и се разтресе. Чу се звук от огъване на метал. Нитовете по обшивката изскочиха, а някъде дълбоко във вътрешността на кораба нещо се строши. И сякаш за да ги довършат, гигантските стени от морска вода се сключиха около „Орион” от двете страни едновременно, сякаш великан плесна с ръце.