Само след няколко часа щяха да са готови да активират собствените си устройства.
– Възможно ли е наистина да са се самовзривили?
– Експлозията в Ягишири, унищожила лабораторията на Теро, така и не е получила обяснение досега – каза Пол, – но според Йейгър е по-вероятно детекторът да е издал местоположението им и така Теро е имал възможност да нанесе удар.
„Джемини” вече променяше курса си. Двамата усещаха бръмченето на двигателите и витлата. Гамей погледна към картата.
– Седемстотин и петдесет мили – измърмори тя. – Трийсет часа. Прекалено дълго е. Няма да издържат.
И Пол изглеждаше мрачен.
– Ако са във водата, значи са обречени – каза той. – Три или трийсет часа – няма никаква разлика. Да се надяваме, че са успели да се качат на лодките.
Гамей му беше благодарна за усилието да я успокои, но знаеше как стоят нещата.
– Ако корабът е потънал толкова бързо, че аварийният сигнал не е могъл да се задейства, какъв е шансът да са се качили на спасителните лодки?
Представяше си какво преживява в момента екипажът на „Орион”. Температурата на водата навярно беше около нулата, а тази на въздуха нощем падаше под нулата.
Пол посегна към нея и я прегърна.
– Не можем да спрем да се надяваме. И няма да се откажем да ги търсим.
– Ето затова те обичам, Пол – промълви тя. – Колкото и да ме подлудяваш понякога, наистина знаеш от какво имам нужда.
– Знам и друго – отвърна той. – Че Кърт и Джо са от хората, които оцеляват. И че всеки мъж и жена на този кораб е добре обучен. Така че да не ги отписваме все още. Вместо това да се подготвим да им помогнем, когато стигнем там.
Тя обви ръце около кръста му и кимна.
– Добре, но не ме пускай още. Имам нужда да постоя така още малко, преди да се върна в реалния свят.
* * *
На седемстотин и петдесет мили от „Джемини” оцелелите от „Орион” се бяха сгушили един до друг на малкия оранжев сал, който се люшкаше по вълните.
През последните четири часа салът постоянно се вдигаше и спускаше, обгърнат от абсолютна тъмнина. През дебелия пласт облаци не се виждаха нито луната, нито звездите. С изключение на мътния блясък, който идваше от часовника му, Кърт не виждаше никаква светлина наоколо.
Още по-лоша от тъмнината беше тишината. Но най-ужасен беше студът.
Мразовитият въздух беше болезнено омаломощаващ за мъжете и жените в мокрите им дрехи. Макар че се бяха сгушили един до друг под термалното одеяло, телесната им температура бавно спадаше – процес, който щеше да се ускори, след като телата им преработеха последната храна, която бяха изяли.
Кърт вече беше гладен, макар че полагаше всички усилия да не мисли за храна и вместо това се опитваше да си представи, че е на някой средиземноморски плаж с горещо слънце и питие в ръка. Образът обаче нещо отказваше да се задържи дълго.
Всички бяха изпаднали в нещо като транс. Кърт реши, че ще е най-добре да разчупи тишината по някакъв начин.
– Как мислиш, дали има шанс ония твои извънземни приятели да слязат да ни приберат? – измърмори той на Джо. – Бих предпочел някой топъл космически кораб със зелени човечета вместо този леден сал.
Джо вдигна рамене.
– Май и те не обичат студа. Розуел, Айърс Рок, Чичен Ица... Ако се бяхме разбили малко по-близо до някое от тези места, щяхме да имаме шанс.
Кърт не си направи труда да изтъкне, че край нито едно от тези места няма много вода.
– „Дорадо” и „Джемини” не са далеч – каза той. – Ако аварийният ни сигнал се е задействал, значи вече са на път.
– Как мислиш, дали на борда имат автомат за горещ шоколад? – попита Джо.
– Надявам се.
– А сауна? – попита някой от останалите.
– Нещо ми подсказва, че НАМПД не е фен на идеята за сауна на корабите.
– Жалко – измърмори Джо.
– Аз ще се задоволя със сухи дрехи и топла бутилка – заяви Кърт. – А междувременно се опитвам да си представя суха сауна с гладка дървена облицовка на стените и аромат на евкалиптово масло. Само че нещо не ми се получава. Съзнанието определяло битието и тъй нататък – тая работа май е по-трудна, отколкото си мислим.
– Не знам дали си прав – каза Джо. – Лично аз се убедих, че чувам приближаващ кораб.
Кърт наклони глава. Не чуваше нищо.
– Какъв кораб? – попита той.