Думите прозвучаха странно. Устните им бяха почти замръзнали.
– Хубава голяма яхта – осведоми го Джо. – С няколко мацки от списания, няколко момичета от „Хавайън Тропик” и добре зареден бар. Мисля, че чувам дори джаз група, която свири парче на Луис Армстронг.
– Започваш да откачаш – каза Кърт. – Но щом трябва да фантазираш…
И спря по средата на изречението. Колкото и да беше странно, стори му се, че и той чува в далечината шум на двигатели. Ако имаше какъвто и да е вятър, може би нямаше да го чуе, но неподвижният въздух беше ужасно тих.
Кърт отметна края на термалното одеяло за раздразнение на останалите.
– Ей! – измърмори някой. – Какво правиш?
– Тихо!
– Какво?
– Джо чу кораб, аз също.
Кърт се взря напрегнато в нощта. Ако наблизо наистина имаше кораб, светлините му трябваше да се виждат. Той обаче не виждаше нищо.
– Чувам го! – обади се Хейли. – И аз го чувам!
Кърт се зачуди дали това не е масова халюцинация. Често се случваше при корабокрушенците, но обикновено едва след като прекарат дни в морето и се дехидратират.
– Дай ми ракета! – каза Кърт.
Джо му подаде сигналния пистолет. Вече ясно се чуваше шумът на тежки дизелови двигатели. Някъде наблизо имаше кораб, който поради някаква причина се движеше без светлини. Но по-важното беше, че приближава.
Кърт вдигна пистолета към небето и дръпна спусъка. Ракетата изсвистя право нагоре и освети морето край тях. На около осемстотин метра от тях имаше товарен кораб. Беше се насочил приблизително в тяхната посока, макар че щеше да мине източно от тях.
– Не е от нашите – обади се капитан Уинслоу.
– Не е и яхта с джаз група и бар – каза разочаровано Джо. – Но нищо, пак ще се кача.
Ракетата свети около четирийсет секунди и след това отново се възцари мрак.
Те чакаха.
– Няма начин да не са я видели – заяви Джо.
Кърт зареди нова ракета.
– Да се надяваме, че не спят и не гледат телевизия.
Тъкмо се канеше да изстреля втората ракета, когато шумът от големите двигатели се промени.
– Спряха двигателите! – обади се радостно Уинслоу.
Кърт се спря, преди да изстреля ракетата. Чакаше и се надяваше.
Близо до кърмата на големия кораб се появи лъч светлина. Затанцува по водата, и накрая се прикова в оранжевия сал. За миг угасна, а после започна да присвятква – изпращаше съобщение.
– Включи фенерчето – каза Кърт.
Джо се премести до ръба, включи фенерчето и започна да изпраща сигнал за помощ по морзовата азбука.
От кораба последваха още просвятквания.
– Идват! – съобщи капитанът, като разчете съобщението, преди Кърт да успее да проговори. – Ще ни приберат!
Над сала се надигна вик „Ура!”
Светлината се прикова върху тях и корабокрушенците видяха как товарният кораб спира – първо намали, а после заобиколи и спря на стотина метра на запад от сала, блокирайки донякъде течението.
С огромен ентусиазъм Кърт и Джо загребаха към кораба. Усилията им бяха възнаградени, когато оранжевият надуваем сал се блъсна в боядисания в синьо корпус.
На десет метра над главите им в корпуса се отвори широк товарен люк и в дупката се появиха няколко лица. Спуснаха кош, за да издърпат ранения моряк. След задържането на сала провесиха товарна мрежа край корпуса вместо стълба, за да се покатерят и останалите.
Накрая останаха само Кърт и капитанът.
– След теб! – каза Кърт.
Капитанът поклати глава.
– Корабът ми потъна без мен. Най-малкото, което мога да направя, е да сляза последен от спасителния сал.
Кърт кимна, завърза сигналния пистолет на колана си и се закатери по мрежата.
Погледна надолу и видя, че Уинслоу се хваща за мрежата, а оранжевия спасителен сал се понася в морето. Истината бе, че извадиха голям късмет – късмет, че оцеляха след потъването на „Орион”, късмет, че не получиха хипотермия, късмет, че ги прибра друг кораб.
Всъщност бяха извадили не голям късмет, а направо огромен. Спасителите им не бяха от НАМПД, нито от някоя военноморска или брегова охрана. Корабът беше търговски. Дванайсет метра над главата си Кърт едва-едва различи очертанията на товарни контейнери, подредени в три редици един върху друг.
В главата му започна да се оформя една мисъл – ненадейно прозрение, което се помъчи да проблесне в уморения му полузамръзнал мозък. „Намираме се на хиляда мили от най-близкия търговски маршрут” – каза си той. Какво, за бога, търси тук контейнеровоз?
Когато го издърпаха през люка, получи част от отговора под формата на черен пистолет, притиснат към слепоочието му.
Огледа се наоколо. Останалите оцелели стояха на колене, заобиколени от мъже със суров вид и автомати „Калашников”.