Капитан Уинслоу се качи след Кърт и получи същото посрещане.
Останалата част от отговора дойде секунда по-късно, когато един от въоръжените мъже вдигна корабния телефон.
– Да – каза той, притиснал телефона до ухото си, и се извърна обратно към пленниците. – Извадихме голям късмет. Жената е с тях.
– Руснаци! – измърмори Кърт.
Мъжът затвори телефона в момента, в който корабът се разтресе от вибрацията на витла. Приближи се към Кърт. Беше висок, но слаб. Половината му лице бе покрито с рани, които бяха започнали да хващат коричка. Въпреки това Кърт го позна.
– Ето че пак се срещаме – каза Киров и стовари дулото на автомата си върху краката на Кърт.
Кърт се свлече на колене. За миг изпита благодарност, че краката му са почти безчувствени.
Потисна порива си да отвърне на удара или да каже нещо саркастично. И тъй като Киров не го застреля, реши, че е постъпил мъдро. Или поне така си мислеше, докато Киров не направи крачка към отворения люк, през който, докато корабът набираше скорост, бе започнал да нахлува студен жилещ въздух.
– Ти ме накара да скоча от влак в движение – каза Киров и погледна към студеното море отдолу. – Изглежда, съдбата иска да ти върна услугата.
И кимна към хората си.
– Изхвърлете го!
Двама мъже сграбчиха Кърт и се опитаха да го повлекат към люка. Кърт се изтръгна от единия и стовари юмрук в лицето на другия, но в мелето се намеси и трети.
Докато всички очи бяха приковани в Кърт, Джо рязко се завъртя и блъсна насочения към него автомат. Както си беше на колене, нанесе ъперкът в слабините на пазача, който падна, изтърва оръжието и изсумтя, обзет от убийствена болка.
Капитан Уинслоу се хвърли към един от пазачите и се сборичка с него, преди руснакът да успее да стреля.
Настъпилата безредица отвлече вниманието на Киров. Кърт успя да се освободи с ритник от последния пазач, хвърли се към Киров и го стисна в хватка ключ, преди другите руснаци да успеят да реагират.
– Стига!
Гласът му отекна гръмко сред металните стени на малкото помещение. Всички погледнаха към него. Той изцеждаше живота на Киров с едната си ръка. С другата държеше сигналния пистолет опрян до бузата му.
В помещението настъпи тревожна тишина. Джо взе една пушка, която лежеше на пода, но най-близкият пазач вдигна оръжието си.
– Кажи на хората си да свалят оръжието – изръмжа Кърт, – или ще ти направя химичен пилинг, от който никога няма да се оправиш.
Киров преглътна с усилие и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу.
– Свалете оръжието! – нареди Киров. – Но не го пускайте.
„Полупобеда – помисли си Кърт. – По-добре от нищо.”
Тъкмо мислеше какво да направи сега, когато до слуха му стигна шум от отключване на врата.
Кърт се обърна тъкмо когато вратата се отвори широко и през люка се показа един мъж, як като дъб. Въпреки размерите си той се движеше плавно. Носеше тъмни панталони и черен пуловер. Имаше високи ъгловати скули, почти като огледала на спортна кола.
В негово присъствие руските командоси веднага се поизправиха. Кърт предположи, че това е началникът на Киров. Определено приличаше на такъв. Беше въоръжен с два черни пистолета, макар че засега си стояха в кобурите, по един от двете страни на гърдите му.
– Какво става тук? – попита той.
– Малко разногласие – обясни Кърт. – Твоят плужек искаше да ме хвърли в океана. А на мен не ми се щеше да участвам в програмата „хващане и пускане”.
– Да, така изглежда – прие обяснението непознатият.
– Ти кой си? – попита Кърт. – Не беше във влака.
– Казвам се Григорович – отвърна новодошлият. – И си прав, наистина избегнах този жалък епизод.
После се огледа наоколо.
– Ти май си направил всичко, което ти позволява ситуацията – обърна той се към Кърт. – Но ние сме повече и сме въоръжени. От всички вас жената е единствената, която има стойност за нас, а Киров не ме интересува чак толкова, че да преговарям за живота му.
После се обърна към един от командосите:
– Застреляй и двамата!
Командосът вдигна автомата и се прицели. Кърт се подготви да блъсне Киров напред като жив щит и да стреля със сигналния пистолет в лицето на Григорович.
– Чакайте! – извика един глас.
Принадлежеше не на друг, а на Хейли.
– Той е единственият, който знае! – викна тя.
Всички замряха.
– Единственият, който знае какво? – попита Григорович.
– Знам за заплахата – заяви Хейли. – Най-напред ще накажат моята страна, после Русия и накрая Съединените щати. Вие сте руснаци. Навярно и вие като нас се опитвате да заловите Теро. Затова сте тук. Затова се опитахте да ме свалите от влака. Навярно си мислите, че мога да ви помогна да го откриете, но грешите. Кърт е единственият, който знае къде е Теро.