Знаеше къде трябва да отиде този кораб, но как можеше да насочи „Рама” към целта, без да издаде местоположението на руснаците?
Григорович направи крачка напред и притисна в тила му студеното дуло на пистолета.
– Няма да те питам пак! – каза той.
Отговорът осени Кърт като прозрение – спомен, извлечен от всички години, в които изучаваше правилата на морската война. Щяха да криволичат, да променят курса почти произволно на всеки няколко часа, така както съюзническите конвои се бяха изплъзвали на немските подводници през Втората световна война.
Подобен подход имаше две предимства: първо, така руснаците щяха постоянно да правят предположения и щяха да оставят Кърт и екипажа от НАМПД живи, и второ, ако случайно някой наблюдаваше, можеше да забележи един контейнеровоз, загубен в края на света, и да се запита защо ли е поел по такъв налудничав курс.
– Рулеви – каза Кърт, все още приковал поглед в центъра на картата, – би ли завъртял кораба на 195 градуса?
Григорович свали пистолета и отстъпи назад. Всички очи се приковаха в картата. Рулевият въведе координатите. На картата се появи линия. Водеше почти на юг, със съвсем лек наклон на запад. Минаваше по върха на назъбен малък полуостров, който стърчеше от Антарктика.
– Значи станцията на Теро е там? – попита без заобикалки Киров. – В Антарктика?
Кърт не каза нищо. Внимаваше погледът му да е неподвижен и изчисляваше скоростта на кораба.
„Рама” започна завой – първият етап от криволиченето на Кърт. Той погледна часовника си. „Четири часа” – помисли си. След четири часа щеше да им даде ново направление.
– Отговори ми! – настоя Киров и го сграбчи.
– Чакай! – викна му Григорович. – Вече сме на път. Предполагам, че ако някак се отклоним от курса, нашата пътеводна звезда господин Остин ще ни насочи пак.
Очевидно разбираше какво прави Кърт. И очевидно нямаше нищо против. Кърт вече нямаше никакво съмнение, че не греши по отношение на Григорович, когато руснакът подаде една пушка на капитан Уинслоу.
– Detente� – обясни той. После погледна към един от виетнамските моряци и щракна с пръсти. – Заведете ги в каютите им. Двамата с господин Остин ще отидем да пийнем по едно.
Ситуацията се бе развила по-добре, отколкото можеше да се надява Кърт. Бяха спечелили малко време, а освен това сега имаха две пушки и един пистолет. Можеше и да оцелеят до сутринта.
* * *
Дърк Пит стоеше на един нисък хълм, обгърнат от мъглата и заобиколен от високи борове и кедри. Двамата с вицепрезидента Сандекър се качиха на един бомбардировач Б-1, който извършваше трансконтинентален полет, и летейки със свръхзвукова скорост, пристигнаха във военновъздушната база „Травис” в Северна Калифорния почти цял час преди следващото си излитане, поне според местното време.
Полетът беше страхотен и достави удоволствие на Пит като пилот. Ако знаеше целта на пътуването, щеше да му хареса още повече.
От Травис хеликоптер „Ес Ейч-53 Сий Сталиън” ги отведе на северозапад. Свистеше над земята като буря и най-накрая ги остави на оголения връх на недостъпен хребет, който гледаше към езерото Сонома.
Там Пит и Сандекър се срещнаха с Джим Кълвър, шефа на АНС. Той кипеше от гняв и двамата с Пит може би щяха да се сбият, ако Сандекър не беше там, за да се намеси.
– За какви се мислите? Да хаквате защитена база данни на АНС?
– Смея да твърдя, че едва ли е била чак толкова защитена, щом успяхме за един ден – отговори Пит, макар да знаеше, че малко хора на този свят имат способностите на Йейгър. – А освен това – добави той, – изобщо нямаше да се налага да го правя, ако бяхте проявили малко повече отзивчивост и ни бяхте предоставили някой и друг отговор за Тесла и за една теория, която преди седемдесет години или е изгорил, или е скрил.
– Значи признавате?
– И още как – потвърди Пит. – Имаме терорист на свобода, който заплашва да превърне цяла една държава в паркинг. И няма да оставя и един-единствен камък непреобърнат, щом има възможност да го спра. Ако това ви дразни, съжалявам, но не ми пука. Един от корабите ми вече изчезна. Може да са го потопили заедно с целия екипаж. Каквато и тайна да се опитвате да опазите, не ми пука за нея, когато става дума за живота на всички тези хора.
Кълвър се отдръпна назад. Годините, прекарани на Уол Стрийт и в заседателните зали, последвани от успешна политическа кариера, не го бяха подготвили за ситуацията, пред която го изправяше Пит. Гневът в бистрите зелени очи на шефа на НАМПД накара Кълвър да забрави, че е два сантиметра по-висок и петнайсет кила по-тежък от Пит.