Пит си спомни думите на Йейгър, че енергията на нулевата точка била като дух на настроения и най-добре било да го държат в бутилка. Изглежда, от АНС бяха съгласни. Имаше чувството, че Кълвър има конкретна причина да набляга на това.
– Какво всъщност се опитвате да ни кажете?
Кълвър все още не искаше да заговори без заобикалки. Може би се наслаждаваше на малкото власт, която му бе останала.
– Накарайте вашия човек да пусне проверка – каза той. – Ако не е съгласен с нашите хора, може да поспорим. Но при никакви обстоятелства не бива да допускаме това устройство да заработи. Уверявам ви, че точно това е позицията и на президента. В момента към това място са се отправили две атомни подводници, готови за атака. Веднага щом разберем местоположението, ще го унищожат с ядрени ракети.
Пит погледна към Сандекър, който мрачно кимна. Вече му бяха съобщили за това.
– Трябва да го направим – каза вицепрезидентът.
За своя изненада Пит осъзна, че е съгласен.
ГЛАВА 29
Моторен кораб „Рама”, 03.30 часа местно време
След като се отби в столовата и се преоблече, Кърт седна в мръсна каюта със сивокафяви стени, осветена от една-единствена нажежена до бяло крушка.
Пред него на малка масичка беше поставена дъска за шах. Партията вече беше наполовина разиграна. Около една четвърт от фигурите стояха настрана – повалени войници, вече взети от другия играч.
Отляво имаше почти празна бутилка водка „Столичная”, както и две чаши, които Антон Григорович току-що бе долял за седми път. Отдясно – така че и двамата да могат да го стигнат лесно – беше пистолетът „Макаров”, който руснакът бе дал на Кърт.
Кърт бе прекарал тук почти цялата нощ. Това беше третата им партия. От време на време Григорович му задаваше въпроси, които Кърт се стараеше да отклонява. През повечето време обаче седеше и се мръщеше.
Кърт предполагаше, че това е някакъв тест – проверка дали носи на алкохол и дали умее да държи езика зад зъбите си.
Григорович огледа мълчаливо дъската и най-накрая плъзна един офицер в полето на Кърт. Този ход създаваше възможности – заставяше Кърт да избере дали да спаси пешка, дали да спаси топ или да атакува и да се откаже и от двете.
След като направи хода си, Григорович бутна една от преливащите чаши към Кърт и вдигна другата към устните си.
Гаврътна я, а после се извърна към бутилката, за да я напълни пак. През това време Кърт изля чашата си в сандъче с умираща папрат и бързо я поднесе към устата си.
Допи последната глътка точно когато Григорович се обърна към него.
– На твое място не бих го направил – каза Кърт и остави решително чашата на масата.
– Кое? – попита Григорович. – Офицерът или водката?
– Така ми даваш възможност да ти дам шах – каза Кърт.
– Само ако ме оставиш да взема една от фигурите ти – подчерта Григорович и гаврътна чашата.
Кърт огледа внимателно дъската. Премести топа до една пешка, за да защити и двете, вместо да заплаши Григорович с шах, който руснакът лесно можеше да избегне.
– Мисля, че не разбираш тази игра – каза Григорович. – Постоянно играеш в защита, пазиш си пешките. Тази игра, също като живота, се печели с нападение.
И взе още една от фигурите на Кърт, при което безразсъдно постави царицата си в опасност.
– Какво знаеш ти за живота? – попита Кърт. – Освен да го прекъсваш?
Този път той беше този, който посегна към бутилката и наля чашите. Постара се ръката му да затрепери и да изглежда несигурна.
Григорович се подсмихна.
– Знам, че животът означава да намериш своето място в цялата тази лудост – каза той. – За някои хора това е лесно. Може би за теб е било така. Но моята пътека беше по-сложна. Когато бях момче, майка ми ни напусна – характерът на баща ми и опакото на ръката му й дойдоха вповече. Така че той, естествено, си го изкарваше на мен. Когато пиеше, за всичко бях виновен аз. Когато беше трезвен, за всичко бях виновен аз.
Григорович поклати глава.
– Каквото и да правех, все беше недоволен. И тогава ме пребиваше. Любимата му игра беше да ме изхвърля навън и да ме кара да стоя в ледената вода на тресавището. Тя ми стигаше до бедрата, краката ми замръзваха и когато това станеше, той ме пребиваше с колана си, докато водата почервенееше или докато коленете ми се подгънеха и паднех в мочурището. Не усещах долната половина на тялото си, но пък усещах още по-силно всеки сантиметър от този колан върху гърба си.