Указанията на Остин бяха довели „Рама” до точка, от която се приближаваха едновременно до два острова.
– Френски южни и антарктически територии – каза навигаторът.
– Що за име е това? – възкликна Киров.
– Такова, което няма да забравиш – изрепчи му се Григорович. – Този курс ни отвежда към двата острова едновременно. Теро може да се крие и на едното място, и на другото място. Или пък Остин може да ни приближи още малко, а после да ни насочи в съвсем друга посока. Не можем да го убием, преди да разберем със сигурност.
– А след като разберем със сигурност?
– Не можеш ли да мислиш по-надалеч от следващия ход? – попита язвително Григорович. – Да предположим, че лабораторията на Теро е на остров Хърд. Заповедта ни е да я унищожим с ядрено оръжие. Хърд е австралийска територия. Не виждаш ли предимството да оставим няколко овъглени и пълни с радиация американски трупа в покрайнините на периметъра на подобна експлозия?
Киров кимна.
– Пригответе далекообхватните безпилотни самолети – нареди той. – Ако на остров Хърд нещо се движи, искам да разбера.
* * *
Докато вървеше към столовата на кораба заедно с Хейли Андерсън, вниманието на Джо Дзавала бе привлечено от шумното бръмчене на бутални двигатели.
– Какво е това? – попита Хейли.
Джо наклони глава и се заслуша. Звукът му напомняше за безпилотния военен самолет, по който работеше преди няколко месеца.
– Руснаците се канят да изстрелят нещо от палубата – обясни той. – Малък самолет или може би безпилотен самолет.
– Но защо?
През главата на Джо минаха няколко възможни отговора, но се отказа да ги изрече на глас, защото видя шумна група руски командоси да приближава по коридора.
– Идея нямам – каза той. – Дай да се наредим на опашката, преди тези тук да ни изпреварят.
После бързо се обърна и влезе в столовата. Хейли го последва, но малко по-бавно, като държеше под око коридора.
Джо се приближи към бюфета и пое дълбоко въздух. Обичаше виетнамската кухня, подправките й и всички зеленчуци. Корабният готвач се беше представил добре. Беше едва ли не срамота да съсипят плода на усилията му.
– Идват! – прошепна Хейли.
Джо кимна, усмихна се на готвача и започна да трупа в чинията си огромни купчини от всичко – достатъчно храна за него и поне още двама.
Готвачът го погледна удивено. Джо се потупа по корема.
– Нищо не отваря апетита на човек така, както корабокрушение, последвано от престой в ледена вода и отвличане от предполагаеми спасители.
Лицето на готвача остана безизразно. Джо предположи, че не говори английски. Събра длани и леко се поклони.
– Kam ung! – каза той. „Благодаря” беше една от малкото думи, които знаеше на виетнамски.
Готвачът се усмихна. Изражението на гладкото му лице изразяваше искрено задоволство. В известен смисъл моряците от „Рама” бяха пленници също както и екипажът на „Орион”.
Хейли се промъкна тихо до него и на свой ред започна да пълни чинията си.
– Сега или никога! – каза тя.
Джо посочи зад готвача към един уок1�, който димеше и всеки момент щеше да се подпали. Готвачът се обърна и отиде да го свали от огъня, а Джо като умел фокустник извади от ръкава си малка кесийка. С бързо движение на ръката посипа със съдържанието й всичко на бюфета. Изпразни кесийката и бързо пъхна ръката си в джоба.
Руснаците влязоха в столовата и за миг изгледаха Джо и Хейли, след което застанаха най-отпред на опашката. Колкото и странна да им се виждаше ситуацията, изглеждаха по-заинтересувани от храната, отколкото от това да започнат сблъсък, заради който после щяха да понесат последствия.
Джо и Хейли седнаха в ъгъла и се постараха да не гледат как командосите лакомо се тъпчат с огромни количества замърсена храна.
* * *
Осем часа по-късно Кърт застана на мостика, загледа се в снимките на остров Хърд и се зачуди дали всичко не е свършило.
Островът имаше форма на бадем, дълъг около двайсет и пет километра и широк шестнайсет. Врязваше се в морето под ъгъл четирийсет и пет градуса. Тънка ивица земя, наречена Елъфънт Спит, стърчеше на изток като вълнолом, а на северозапад тесен провлак свързваше края на острова с малка точица – полуостров Лорънс.
Остров Хърд очевидно беше вулканичен. Централният му връх Биг Бен се извисяваше на три хиляди метра над морето в класическа конусовидна форма. Това беше един от най-високите върхове на австралийска територия, по-висок от всички планини на самия континент.