Пое си дълбоко въздух и това пооблекчи ужасното чувство, което я бе обзело, но когато погледът й попадна върху брезента, опънат на палубата, отново й прилоша. Под брезента лежаха трите тела, които откриха и извадиха от морето. Моряци от екипажа на „Орион”, които или се бяха удавили, или бяха умрели от хипотермия, докато са очаквали някой да ги спаси. Сега лежаха в чували на палубата. Корабът нямаше хладилно помещение, но леденият въздух на водите на Антарктика вършеше същата работа.
Зад гърба й се появи Пол и Гамей се извърна настрана.
– Добре ли си?
– Не съм! Не мога да се преструвам, че това е някакво най-обикновено разследване. Това е един от нашите кораби! Тези хора са наши приятели!
– И трябва да разберем защо са загинали – напомни й Пол. – Трябва да видим дали има следи от експлозиви. Трябва да разберем дали деформациите се дължат на сблъсък с мина, с торпедо или снаряд или дали корпусът се е огънал отвътре навън от някаква вътрешна експлозия. Ако пораженията са дошли отвън, можем да изключим възможността причината да е детекторът на госпожица Андерсън и да активираме нашия.
– Знам всичко това – отвърна Гамей.
– Но?
Тя въздъхна.
– Ами ако там вътре намерим Кърт или Джо? Ако вкараме машината в корпуса и видим някого от тях двамата? Всеки път щом извадехме някого от морето, се боях, че ще е някой от тях.
Пол я хвана за ръката.
– Разбирам! – каза меко той. – Ще накарам някой от техниците да направлява уредите.
Тя знаеше, че Пол ще й го предложи, но не искаше да го правят. Просто й трябваше малко време, за да се успокои.
– Как мислиш, дали са живи?
За миг Пол се поколеба, но после поклати глава.
– Не мисля, че е възможно.
Тя оцени честността му. Признанието, че е възможно приятелите им да са мъртви, някак намали страха й.
– Добре – заяви тя и се отправи към вратата. – Ако аз бях изчезнала, щях да искам Джо и Кърт да разберат какво се е случило.
– Аз също – съгласи се Пол, отвори вратата и я задържа. Гамей влезе и се подготви за това, което им предстоеше да открият.
* * *
За акцията Кърт, Джо и Хейли получиха минимално количество зимно облекло: плътно прилепнали влагоизолиращи дрехи, върху тях облякоха термодрехи и накрая гащеризони от водоустойчива материя. Панталоните, якетата и качулките бяха камуфлажни, в бяло и светлосиво. Дадоха им също така и бели ботуши, както и бели калъфи за пушките.
– Как изглеждам? – попита Джо, когато се облече.
– Като по-малкото братче на отвратителния снежен човек – отвърна Кърт.
– Очевидно тези не ги произвеждат в моя размер – обади се Хейли. Ръкавите на якето й се вееха доста пред ръцете й.
– Толкова си могат – каза Кърт, стана и се приготви за тръгване.
В горещата корабна каюта екипът му се струваше задушаващ. Надяваше се, че ще окаже полезен в студа на ледника.
Кърт пъхна пистолета „Макаров” в кобура на бедрото си, пристъпи към люка, отвори го и излезе на палубата. Там, отвъд контейнерите, зърна два от най-грозните сиви хеликоптери, които бе виждал някога.
– С тези измишльотини ли ще летим? – попита Хейли стъписана.
„Елегантен” не беше подходящо описание за руския модел „Камов Ка-32”, наречен от НАТО с кодовото име „Хеликс”. Хеликоптерите приличаха на стари автобуси, със заоблени ъгли и три малки колелца отдолу. Двойната опашка изглеждаше така, сякаш са я залепили отзад поради някакво случайно хрумване, дошло наум на проектантите в последния момент.
Впечатлението, че нещо не е наред, се подсилваше от руската система на двоен ротор. Вместо ротор на опашката, за стабилност руснаците предпочитаха да използват два ротора над хеликоптера. Обръщаха ги един срещу друг, за да стабилизират жироскопските сили. Руснаците използваха тази система от десетилетия, но на земята, с роторите, увиснали под собствената си тежест, двата хеликса приличаха на резултати от неуспешен научен експеримент.
– Винаги съм се чудил как тези ротори не се оплитат – отбеляза Джо. – Това нещо прилича на огромна тел за разбиване на яйца. Перките наистина би трябвало да се удрят една в друга с такава сила, че да се начупят.
Кърт го стрелна с поглед, но вече беше късно. Хейли попиваше с отворена уста.
– Хайде! – подкани ги Кърт, забелязал, че вятърът се е усилил и са започнали да падат снежинки. – Имаме по-малко от осемнайсет часа.
Григорович насочи Дзавала към единия хеликоптер заедно с Киров, а на Кърт и Хейли заповяда да тръгнат към другия, където се качи и той.
– С колко души разполагаме? – попита Кърт, когато вратата се затвори и двигателите се включиха.