– Десет, ако не броим пилотите – отговори руснакът. – Вие тримата, аз, Киров и петима командоси.
Кърт видя в задната част на пещероподобния хеликоптер три снегомобила, въжета и катераческо оборудване.
– Със снегомобил или пеша?
– И с двете – отговори Григорович. – През по-голямата част от пътуването ще се движим със снегомобилите, но когато наближим ръба на ледника, звукът на двигателите ще ни издаде. Оттам нататък ще продължим пеша.
Сякаш чул думите му, воят на турбините се извиси трескаво, а ревът на низходящия поток, предизвикан от роторите, разтресе тежко натоварения хеликоптер. В продължение на няколко секунди машината се люшка напред-назад, а после бавно започна да се издига. Кърт се загледа през прозореца и усети как ги удря насрещният вятър.
Все още се издигаха, когато вятърът ги издуха настрани. Пилотът коригира курса точно навреме, за да не се блъснат в един от контейнерите. След като се издигнаха на десетина метра, отклониха вляво и когато подминаха носа на „Рама”, ускориха.
Тъй като нямаха слушалки, оглушителното бучене на роторите ги принуждаваше да крещят, за да се чуят.
– Мислиш ли, че когато се върнем, ще е тук? – викна Кърт и хвърли поглед към „Рама”.
Григорович сви рамене.
– Не ми пука!
На кораба бяха останали поне трима командоси, без да се броят тези с хранителното натравяне. Кърт се надяваше, че руснаците ще зачетат нестабилното примирие и му се искаше да вярва, че ако не го сторят, капитан Уинслоу и неговият помощник ще им окажат решителна съпротива, но в момента не можеше да направи нищо повече, за да ги защити. Единственото, което имаше значение в момента, беше да изпълнят мисията, която им предстоеше.
– И така, как смяташ да го спреш? – попита Кърт.
– Ще завладея лабораторията му със сила – отговори Григорович и посочи към малко куфарче, завързано за задната част на един от снегомобилите и белязано с международния символ за радиация. – А после ще го взривя.
– Какво е това? Същото, което си мисля ли? – попита Хейли.
– Боя се, че да – отвърна Кърт.
С всяка изминала секунда Хейли позеленяваше все повече. Кърт си помисли, че престоят в една кабина с ядрено оръжие няма да намали особено страха й от летене. От друга страна, също като руския убиец, с когото сега бяха от една и съща страна на брикадата, Кърт се радваше, че разполагат с оръжие, което не оставя място за съмнение относно намеренията им.
* * *
Новините, които обикновено пристигаха във Вашингтон посред нощ, рядко бяха добри. Дърк Пит беше сам в кабинета си и стрелката на часовника наближаваше полунощ, когато върху му се стовари последният удар.
– …до момента сред отломките открихме осем трупа – съобщи гласът на Пол Траут по високоговорителя. Сигналът беше лош и изкривен от продължаващата слънчева активност. – Почти всички са били заварени от смъртта или на поста си, или близо до него. Предвид големината на процепа в корпуса, хората под палубата изобщо не са имали шанс.
Пит потри слепоочията си.
– Можете ли да определите какво е предизвикало разцепването?
– Обшивката е изкривена и силно деформирана – отговори Пол. – Но не открихме следи от изгаряне или от експлозия. На места корпусът изглежда така, сякаш се е извил отвътре навън. Но не мога да ти дам категоричен отговор.
Пит отново се намираше в начална позиция. Беше се надявал да открият следи от ракетен снаряд или детонатор или дори от вътрешна експлозия. Нещо, което да му докже, че катастрофата не се дължи на детектора на госпожица Андерсън. Без това доказателство не можеше да заповяда на „Джемини” да зареди своя детектор и да рискува да го сполети същата участ.
– Проведохме гласуване – прекъсна мислите му гласът на Пол. – Всички на борда са готови да рискуват и да използваме детектора, ако това означава, че ще имаме възможност да открием хората, отговорни за смъртта на приятелите ни.
По лицето на Пит премина лека усмивка. Гордееше се със смелостта, проявена от екипажа на „Джемини”.
– Жалко, но в НАМПД няма демокрация – каза той. – Дръжте това нещо изключено, докато не ви кажа друго.
– Добре.
– Докладвайте веднага, ако разберете нещо ново – продължи Пит.
– При вас е посред нощ.
– Имаме седемнайсет часа, преди да настъпи часът нула – отвърна Пит. – Никой тук няма да си тръгне преди това.
– Ясно – отговори Пол.
Пит зачака връзката да прекъсне, но Пол още стоеше на линия.
– Има ли още нещо, Пол?
Чу се статично пращене.