Отвътре не се показа никой.
* * *
По-надолу по склона Джо и Григорович бяха загазили сериозно. Още един от ховъркрафтите на Теро ги беше открил и сега ги подкарваше към високата стена на ледника.
– Ще ни запрати право в леда и ще ни приклещи! – изкрещя Джо.
– Не мога да го заобиколя! – на свой ред изкрещя Григорович.
Джо се огледа през рамо. Ховъркрафтът се държеше на известно разстояние от тях, обръщаше ту на една, ту на друга страна. С лекота контрираше всеки ход на Григорович. Джо знаеше, че трябва да направи нещо. Опита се да извади пълнителя от пушката, но голата му ръка вече бе съвсем безчувствена. Той свали и другата ръкавица, дръпна празния пълнител и сложи на негово място нов.
– Слизам тук! – изкрещя той.
Оттласна се от Григорович, протегна крака и скочи настрана от снегомобила, при което за втори път падна в снега и се затъркаля.
Премяташе се, въртеше се и накрая падна по лице. Потръпна, когато през процепа в яката му влезе сняг. Само след секунди вече беше на крака, отърсваше снега от лицето си и се опитваше да се ориентира.
Григорович все още караше към ледника. Ховъркрафтът продължаваше да го следва, без да обръща внимание на Джо.
Джо вдигна пушката и заследи возилото през мерника, изчислявайки колко пред него да се прицели. Тъкмо щеше да стреля, когато вниманието му бе привлечено от пронизителен вой.
Дръпна спусъка, но размазаният лъч от зашеметяващия пистолет на Теро вече го бе уцелил. Заслепяващата светлина, видима само в съзнанието на Джо, го обгърна по същия начин, като в австралийската пустош, и той рухна на снега, без да разбере дали е улучил.
ГЛАВА 37
Няколко минути по-късно, когато бялото небе започна да потъмнява, двата останали ховъркрафта предпазливо се приближиха към билото, където се бяха разбили Кърт и Хейли. С помощта на инфрачервен бинокъл Янко зърна разбитото возило в подножието. Само след секунди видя и снегомобила.
Натисна превключвателя на радиото си.
– Екип две, върнете се по нанадолнището и проверете за оцелели. Ние се качваме нагоре.
– Разбрано! – отговори другият шофьор.
Двата ховъркрафта се разделиха и Янко огледа склона за източници на топлина. Инфрачервеният радар регистрира само два: топлия двигател на снегомобила и една фигура, която лежеше просната на десетина метра от него.
Янко свали очилата си и спря ховъркрафта. Още преди машината да е спрял напълно, той отвори със замах люка.
– Стой тук! – обърна се той към стрелеца. – И си отваряй очите!
С късоцевен автомат, провесен на рамото, Янко слезе от ховъркрафта и предпазливо се отправи към разбития снегомобил. Видя, че не става за нищо – двигателят му беше разбит, а акумулаторът изтощен.
– Поне са улучили нещо – измърмори той сам на себе си.
Пристъпи към тялото в снега и го преобърна. За негова изненада под бялата качулка на якето се разпиляха рошави руси коси.
Янко дръпна очилата от лицето на жената. Позна я – същата, която бе оставил завързана до експлозивите в лабораторията в наводнената мина.
– Значи си оцеляла – измърмори той.
Радиото изпращя.
– Янко, тук е екип две!
Янко вдигна радиото към устата си.
– Слушам ви!
– Стигнахме до подножието на хребета. Екип три е унищожен. И шофьорът, и стрелецът са мъртви. Не можем да накараме ховъркрафта да заработи. Искаш ли да го изгорим?
– Не – отговори Янко. – Не бива да привличаме внимание към себе си. В близките дванайсет часа виелицата ще натрупа отгоре поне половин метър сняг. Това ще го скрие.
– А хората?
– Извадете ги! – нареди Янко. – Искам да махнете от този ледник всички тела – и нашите, и техните.
Двойно щракване му подсказа, че подчиненият му е разбрал и ще изпълни заповедта. Янко превключи каналите и започна нов разговор.
– Теро, тук е Янко – каза той. – Чуваш ли ме?
– Давай! – отвърна дрезгавият глас на Теро.
– Тук приключихме.
– Всичките ли хванахте?
– Извадихме от строя всички снегомобили – съобщи Янко. – Загубихме два ховъркрафта.
– Кои са те? – попита Теро без излишни многословия.
– Мисля, че са австралийци – отговори Янко. – Познах един от оцелелите – руса жена, беше в станцията в пустошта, когато АССР се опита да ни нападне.
За миг на отсрещния край на връзката се възцари тишина, последвана от въпрос:
– Жива ли е?
– Да. Имаме и двама пленници мъже. Другите са мъртви.