— Може би да, а може би не.
— Предполагам сте наясно, че става дума за голяма, действително значителна сума пари?
— Имам предвид шестцифрена сума за няколко дни работа — намекна Бауман.
— Шестцифрена ли? — презрително изсумтя Краснер. — Тогава си намерете някой гимназист. Сигурно се шегувате.
— Добре, предложете хонорара си вие в такъв случай. Но не забравяйте, че в крайна сметка сте само подизпълнител. Да чуем какво искате.
— Хонорарът ми е милион долара и не ме интересува дали ви харесва, или не.
— Не разполагам дори с близка до това сума — отсече Бауман.
— Тогава направете поне сериозно предложение.
— Ако изтръскам всички чекмеджета, ако взема на заем и вляза в дългове, мога да събера към половината от това. Но усилието ще е значително.
— В злато. След вашия номер никоя валута няма да остане стабилна.
— Разбрано. А вие познавате ли поне отчасти системата, използвана от „Манхатън Банк“?
— Разбира се, че познавам „Манхатън Банк“. Малко проучване, някой и друг телефонен разговор и съм готов. — Той подаде отново ръка, този път за сбогуване. — Няма проблем.
54.
Половин час по-късно Папас отбеляза на чаша кафе:
— Те са прави, Сара. Ако беше предала онзи взривател, не само че щяхме да се лишим от източник на много допълнителна информация, но щеше доброволно да си се разделила и с ключово веществено доказателство.
— Идеята ми съвсем не беше да изхвърлям това нещо — каза обезсърчено Сара, защото дълбоко в себе си знаеше, че Папас е прав. — Исках всичко да е както си е било, за да не алармираме ненужно Бауман и… — Гласът й заглъхна. — Добре де, не бях права. Признавам.
— Е, добре — кимна Папас. — Да се греши е човешко, но да се прощава не е в правилата на Бюрото. „Пощенски кутии, Инк.“ отваря след колко… петнайсетина минути, така ли? Работно време от девет до седем. Екипът на място ли е?
— Униформени полицаи, но ми казаха, че били измежду най-добрите в Ню Йорк, каквото и да означава това. Както и да е, те вече са по местата си и наблюдават. Ти какво мислиш за онзи либийски таймер?
— Ед Уилсън продаде цял камион таймери на либийците и никой не може да каже къде са те сега. Не бих изключил някои вече да са минали през доста ръце.
— Арабски ръце?
— Най-вероятно.
— Но не ми се вярва зад това да стоят либийците.
— Защо не?
— И либийците, и иранците разполагат с цял поменик доброволни самоубийци, които едва издържат да дойде часът, в който ще могат да умрат за слава на Аллаха. Изобщо не им трябва да наемат такъв като него.
— Той е най-добрият.
— Те не се нуждаят от най-добрия.
— Не можеш да знаеш това със сигурност. Нямаш представа какъв е замисълът на Бауман.
— Не това исках да кажа. Наема се най-добрият, за да не те заловят, за да не свържат случилото се, каквото и да е то, с теб. На либийците обикновено не им пука дали ги подозират, или не. Даже ако се разбере, че зад инцидента стоят те, толкова по-добре — това ги прави по-известни.
Папас не проговори, давайки й възможност да доразвие мисълта си, а когато видя, че тя няма какво повече да добави, отбеляза:
— Хм, може и да има нещо в това, което казваш.
По същото време един камион на DHL спря пред входа на „Пощенски кутии, Инк.“ на Бродуей 2840, между 110-а и 111-а улици, в непосредствено съседство със сладкарницата „Кълъмбия бейгълс“ и недалеч от Колумбийския университет. Беше съвсем обикновен камион, тръгнал да разнася първата партида пратки за деня. Спрял успоредно на паркиралите до тротоара коли, шофьорът извади три колета „бърза поща“.
Тази сутрин в клона на „Пощенски кутии, Инк.“ работеха двама нови служители. Единият беше тъмнокос мъж над двайсетте, ангажиран с пренареждане на колети. Другият бе симпатична млада руса жена, която явно беше в процес на усвояване на нещата, понеже бе прикрепена към по-опитна, макар и по-млада от нея служителка. Косата на блондинката беше дълга и гъста и чудесно скриваше малката слушалка в ухото й.
На Бродуей, точно до рампата на пощата, чакаше жълто такси, чиято лампа на покрива показваше, че в момента не работи. Шофьорът, възпълен и започнал да оплешивява мъж в евтино кожено яке и избеляла дънкова риза, задълбочено изучаваше вестника си. Понеже се намираше далеч от участъка, в който досега бе работил, той се съмняваше, че има шанс да мине някой, който би могъл да познае в негово лице лейтенант Джордж Рот от нюйоркската полиция.