Той влезе в помещението на пощенския клон. Единственият друг човек вътре беше млад мъж на гишето, който, заслушан в уокмена си, попълваше някакъв дълъг формуляр, приличащ на молба за постъпване на работа.
— Мога ли да ви помогна? — попита младата жена зад гишето.
— Не, благодаря — отговори Бауман, загледан в изложената колекция от сгъваеми картони за кутии с различни размери. После спокойно се обърна към служителката и с небрежен тон попита: — Къде впрочем е Дона?
— Дона? — с недоумение повтори жената.
— Онази, която нормално работи дневна смяна тук — уточни Бауман. Беше идвал тук вече два пъти, всеки път дегизиран по различен начин, и бе дочул, че някаква Дона винаги поема дневната смяна. — Не се ли сещате? Руса. Дълга коса.
— О… тя ли? Съжалявам. Аз съм нова тук. Дона излезе и няма да се връща… спомена, мисля, че отива на плаж. Вие какво, да не сте й приятел?
Инстинктите на Бауман му крещяха да излезе веднага. Едва сега осъзна, че и двамата зад гишето са нови. Това никак не му харесваше. Още по-малко му харесваше, че кандидатът за работа беше сложил връз ушите си слушалките на уокмена. Това го правеше особено съмнителен. Слушалките можеха да се използват за връзка с команден пункт. От друга страна, всичко това можеше да има и напълно естествено обяснение. И все пак инстинктите му казваха да не рискува.
— Да — каза той. — Предайте й поздрав от Били. — Той погледна часовника си, сякаш закъсняваше за среща, и излезе.
Когато измина половината пряка, забеляза, че младият човек с уокмена върви след него.
А това вече никак не му харесваше.
Няколко крачки зад него Ръсел Улман, който в продължение на близо час се бе преструвал, че попълва формуляр, тихо каза в скрития микрофон:
— Не знам дали това е нашият човек, или не, но за всеки случай ще го проследя.
— Разбрано — прошепна гласът в ухото му. — Върни се веднага, щом установиш със сигурност, че не е той.
— Окей — отговори Улман.
Бауман неочаквано тръгна да пресича улицата, промушвайки се между движещите се коли. След малко вече вървеше по тротоара от другата страна. Когато наближи ъгъла, видя в отражението на една витрина, че младежът продължава да го следва.
Следяха го!
Защо? Единственото обяснение бе, че по някакъв начин са разкрили взривателя по пътя му от Белгия. Вярно бе, че имаше много места, където би могло да разберат какво представлява „касетофонът“, но…
Нима Шарейрон бе проговорил?
Малко вероятно. Ако го бе направил, сигурно щеше да изпее и двата адреса, на които Бауман бе поискал да му бъдат изпратени взривателите. А понеже вече беше получил единия без никакви усложнения, това като че ли изключваше Шарейрон.
Не, изглежда, по някакъв начин бяха отворили пакета в пратката на DHL. Случваха се подобни неща и точно поради тази причина той бе поръчал не един, а два взривателя. Реалният свят предлага много възможности за провал, затова човек винаги трябва да се подсигурява.
Навлезе в тълпата туристи, току-що слезли от някакъв автобус, надявайки се да се загуби сред тях за миг, и пак зърна отражението на преследвача си в една от витрините. Човекът изглеждаше сам. Защо? Къде бяха другите?
В ухото на Улман се разнесе:
— Вероятно е някой особняк. Малко ли са первертите, които използват наети пощенски кутии, за да си обменят гадни видеокасети, детска порнография и какво ли още не? Видя ли лицето му? Защото ние не успяхме.
Бауман опита няколкото класически маневри за освобождаване от „опашка“, но преследвачът беше прекалено добър. Нямаше съмнение, че е професионално обучен, а изглежда имаше и талант. Лицето на младежа не му говореше нищо, но това бе без значение. Макар да бе провел известни наблюдения върху сградата, в която се помещаваше щабът на „Минотавър“, не бе успял да идентифицира нито един член на групата измежду влизащите и излизащите.
Бауман подмина малък опушен китайски ресторант, спря, сякаш размислил, и влезе вътре. Трябваха му няколко секунди, та очите му да привикнат към полумрака. Беше единственият посетител на заведението. Ходът, който бе предприел, беше предизвикателство към преследвача да влезе и той и да се разкрие.