Улман видя пълният мъж рязко да спира, за да влезе в китайския ресторант. Направи му впечатление, че той за миг се бе поколебал пред ресторанта. Нямаше никакво съмнение, че този човек се опитваше да се отърве от него.
Е, добре, сега вече не му бе оставил избор.
Той отвори вратата на ресторанта и пристъпи в очакващия го полумрак. Благодарение на климатика вътре бе прохладно. Огледа се. Нямаше никого. В дъното на ресторанта някакъв китаец седеше зад шубера и натискаше джобен калкулатор. Улман прошепна в микрофона и съобщи местонахождението си, след това се приближи до китаеца и попита:
— Видяхте ли някой да влиза?
Мъжът изморено погледна Улман, после посочи към задната част на ресторанта. Улман видя вратата на тоалетна, изтича при нея, рязко я отвори и влезе.
Само умивалник и тоалетна чиния… никакво шкафче, прозорец или място за криене. И никаква жива душа.
Бързо се върна в коридора, погледна наляво, след това надясно и тогава видя кухнята. Това вече бе единственото място, където мъжът би могъл да се скрие.
Той бутна летящите крила на вратата. Влезе без обяснения, огледа се и отново не видя онзи, когото търсеше. Само двама възрастни китайци режеха зеленчуци. Но имаше още една възможност — служебния вход за доставки. Улман изтича натам, без да обръща внимание на възмутените викове на китайците.
Вратата излизаше в тясна уличка, от която го лъхна непоносима миризма на развалена храна. Огледа се и не видя нищо. Мъжът, изглежда, бе избягал през тази врата нататък по уличката.
Майната му.
Беше успял да му се изплъзне. Улман предпазливо слезе по плъзгавата от мръсотия стълбичка и мина покрай трите издути черни пластмасови чувала за смет.
— Мисля, че го изгубих — каза той в микрофона.
— Добре — чу се в отговор. — Изпращам ти двама души в подкрепа и ще видим дали не можем да го открием.
Улман тихо пристъпи към големия син метален контейнер за боклук, препълнен с още хранителни отпадъци, и в мига, в който надникна зад него, почувства, че го сграбчват за гърлото с ужасяващо болезнена сила. Посегна за револвера си, но в същия миг нещо се заби в дясното му око.
Той се прегъна от болка и изохка. Не знаеше дали окото му не е извадено. Осъзна, че нещото, забило се в окото му, е дуло на револвер. И изведнъж откри, че здравото му око гледа право в две леденосини очи.
— Кой си ти? — прошепна непознатият.
— ФБР — изграчи Улман. — Бауман…
— Приятелю, сбъркал си — каза Бауман, стисна трахеята на русия младеж и го уби.
Агентът на ФБР беше жилав и здрав, но определено му липсваше опит. А и бе видял лицето му… вярно, дегизирано, но този риск не можеше да се поеме. Бауман извади портфейла на убития и намери в него личната му карта — специален агент Ръсел Улман. Прибра картата в джоба си и прошепна повече на себе си:
— Сбърка…
55.
Пластичният експлозив, известен като С-4 и така обичан от терористите, обикновено се доставя в правоъгълни блокчета, опаковани в прозрачно или зелено фолио. Цветът му е чисто бял.
Компактността на С-4 го прави предпочитан от американските военни и несъмнено от терористите. За тях обаче едно от най-ценните му качества е липсата на миризма, което обяснява защо откриването му е трудно. Трудно, но не и невъзможно.
Онова, което остава неизвестно извън някои тесни кръгове на разузнаването и различните служби за охрана на закона, е, че някои видове С-4 са много по-лесно откриваеми от други. По очевидни причини хората в звената за борба с терористите предпочитат техните противници да знаят колкото се може по-малко за различните видове С-4.
Благодарение на работата си в южноафриканското разузнаване обаче, Хенрик Бауман знаеше доста за експлозивите. Знаеше, че активната съставка в С-4 е съединението циклотриметилен тринитрамин, която е абсолютно лишена от миризма. Всъщност в повечето пластични експлозиви кучетата и механичните сензори улавят миризмата на примесите.
Той знаеше още добре скривания факт, че всичкият С-4 в САЩ се произвежда в седем завода. Шест от производителите използват нитроглицерин за производството на динамит и това замърсява експлозива С-4, получаван по време на същия технологичен процес. Точно този замърсител прави С-4 откриваем.
Една-единствена компания в Америка прави чист, „незамърсен“ С-4 и Бауман знаеше коя е тя.