След това внимателно извади от раницата си преносим компютър модел NEC Ultralite Versa, не по-голям от книга с твърди корици, и свърза „разклонителя“ към серийния порт на компютъра.
— Това приятелче е модифицирано така, че да има един гигабайт дискова памет — обясни той и постави малкия компютър на полица, излизаща от стената. — Добре, сега е шест и десет. Няма какво друго да правим до девет, след което ще ми трябва да запиша не повече от един час трафик. Дотогава ще дремна. „Манхатън Банк“ отваря след колко… а, цели три часа.
Докато Лио Краснер спеше, Бауман седеше до него и мислеше. Мислеше за времето, прекарано в затвора, за годините на своето детство, за преподавателката в университета, с която бе имал дълга и пламенна връзка. Мислеше си, разбира се, и за Сара Кехил и играта, която бе започнал с нея. Дори в началото да бе изпитвала някакви подозрения към „Брайън“, развитието на връзката им доказваше, че вече не е така. Той успешно се бе настанил в живота й и скоро, много скоро щяха да се разкрият нови възможности.
Накрая алармата на часовника на Лио Краснер иззвъня и го събуди.
— Оох… — прозя се с наслаждение той. Дъхът му беше гаден. — Добре, имаме основание да очакваме някакви действия след три минути. Да го включим, а?
След по-малко от час той вече разполагаше със запис на огромна част от изходящия трафик на „Манхатън Банк“.
— Сега тук има маса информация. — Той лекичко потупа кутията на компютъра. — Структурата на трансакциите, дължината на пакетите, кодовете на получателите — всичко. Остава по-простото: да се имитира този формат, за да се проникне в системата. — Той извади кабела на „разклонителя“ от порта на компютъра си. — Няма как, ще трябва да го оставя тук.
— Няма ли да го открият?
— Е, ако държиш, мога да го дръпна сега и да прекъсна линията. Тогава вече ти гарантирам, че ще се издъним.
— Не, не искам това — търпеливо отговори Бауман. — Но си прав — искам това тук да се махне. Не мога да рискувам да оставя веществено доказателство за повече от един ден.
— А да искаш да заличиш и следите от срязването? — попита Краснер.
— Бих се радвал да мога аз да свърша тази работа, но не съм сигурен, че съм способен да го направя по такъв начин, че да не се забелязва. Признавам, че не мога. Така че пак трябва да се върнем тук двамата. Довечера.
— Ей, човече — озъби се Краснер, — аз имам и личен живот.
— Не мисля, че имаш избор — обясни Бауман. — Заплащането ти зависи изключително от удовлетворителното справяне с всички аспекти на задачата.
Кракерът замълча. Личеше си, че това развитие никак не му допада.
— Довечера трябва да анализирам трафика и да напиша програмата. Нямам време да джапам из канализацията. Ще трябва да почака.
— Добре — неочаквано се съгласи Бауман. — Ще почака.
— А… като споменах програма и се сетих. Нищо не мога да направя без ключа. Носиш ли го? Ако си забравил да го вземеш…
— Не — спря го Бауман. — Не съм забравил — и той подаде на кракера блестящия златен диск на CD-ROM-а, който му бе дал Дайсън. Беше откраднат — Дайсън, разбира се, не спомена подробности как е успял да го постигне — от служител на банката с висок пост. — Ето ти ключа.
— Дали е актуален? Паролите валидни ли са още?
— Паролите сигурно вече са променени, но това няма значение. Криптографският софтуер не е променен, а цялата информация за него е вътре.
— Добре — съгласи се Краснер. — Няма проблем.
62.
Малкълм Дайсън изключи канала, по който излъчваше Си Ен Ен, и натисна бутона, с който се затваряше нишата в библиотеката, където бе телевизорът. Беше наблюдавал бизнес репортаж за компютърната индустрия и не можеше да мисли за нищо друго, освен за плана.
Знаеше, че ахилесовата пета на капитализма е компютърът. Но не компютърът изобщо, компютърът като абстрактно понятие, а една определена компютърна система в една конкретна сграда в Долен Манхатън.
Нейният адрес се пази в тайна, но ако познаваш някои хора, той може да се научи. Банкери и хора, занимаващи се с пари, от време на време, обикновено на чаша късно нощем, отварят дума какво би могло да се случи, ако… и потръпвайки, изхвърлят тази мисъл от главата си.