Трябваше да благодарят на Бога за съществуването на американските многонационални конгломерати. На екипа на ФБР бяха необходими само няколко минути, за да разбере, че Бауман е закупил билета си в Лондон с кеш, отворен за връщане. Имаха възможност също и да разгледат форма I-94, която се попълва от всички пристигащи от чужбина пътници. Бауман бе дал фалшив адрес разбира се — те не бяха и очаквали друго — защото в Бъфало, Ню Йорк, подобна улица не съществуваше.
Имаше нещо по-важно: след като знаеха на кое място бе пътувал Бауман, те научиха и името на пасажера, прелетял океана редом с него. Бауман бе седял до пътеката, но от дясната му страна бе седяла жена на име Хилда Гинзбърг. Екип на ФБР посети госпожа Гинзбърг, свадлива седемдесет и четири годишна старица, в дома й в Рестън, Вирджиния, и й показа паспортната снимка на Томас Алън Мофат, получена от архива на Държавния департамент.
Госпожа Гинзбърг отрицателно поклати глава — не, това определено не бил мъжът, седял до нея по време на полета от Лондон. Това потвърди, че снимката на Мофат в паспорта е била сменена с нечия друга.
А формуляра I-94 изпратиха в отдел „Идентификация“ на ФБР за проверка дали по него има латентни отпечатъци.
След като хвърли мръсните си дрехи, взе душ и се преоблече, Лио Краснер излезе на разходка.
Когато стигна до сребристата сграда на „Манхатън Банк“, той влезе във фоайето с най-безгрижна походка и взе асансьора до двайсет и третия етаж. Там беше кафето за персонала, така че отсъстваха всякакви мерки за сигурност.
Той намери табло за обяви и закрепи на него бележка. После постави също такава бележка на таблото в залата за почивка. След това се разходи по етажа и остави същите бележки навсякъде, където беше разрешено.
Накрая се върна в апартамента си и се хвана на работа.
64.
Това е Ню Йорк, където никой не познава съседите си, казваше си Бауман, запъхтян и подгизнал, докато завърташе третия ключ в снабдената с три ключалки входна врата на апартамента на Сара Кехил. Беше дванайсет и половина на обед, но небето бе тъмно и от него с библейска отмъстителност се сипеше пороен дъжд. Носеше шлифер — една от онези бежови измишльотини с колан, каквито в този момент носеха може би всички мъже по улиците, макар той да бе купил своя в Париж от „Шарве“.
Беше чул някой да казва, че когато в Манхатън вали, градът замира парализиран и е напълно невъзможно да се вземе такси. Тези думи се бяха оказали напълно верни. Отне му маса време да намери свободно такси, което после едва пълзеше поради обедния пиков час и пороя.
Сара нямаше да се прибере още поне няколко часа, а Джаред беше в Детската християнска организация. Да, можеше да има проблеми, ако съседите на Сара си бяха у дома по това време (но тях ги нямаше) и някой от тях случайно го видеше да влиза в апартамента й.
Но това беше Ню Йорк. Непознатите предизвикват у хората лесно предвидима реакция. Например жените и техните чантички. Когато една жена не ви познава, тя инстинктивно се вкопчва в чантичката си, сякаш в нея се съдържат спестяванията на целия й живот, макар вътре рядко да има нещо повече от червило, несесер, касови бележки, квитанции за дрехи, дадени на химическо чистене, някоя друга смачкана на топка бележка и… ключове.
Когато жената реши, че ви познава по-добре, тя ще поотпусне чантичката. Това е жест на интимност, буквално животински по своята природа. Във вашия апартамент, в подготовка към любовната игра, тя ще отиде в банята и в зависимост от това какво смята да прави там, може да остави скъпоценната си чантичка на масичката за кафе, право пред очите ви… При второто си идване в апартамента му Сара бе отишла да използва телефона. Това показа на Бауман, че въпреки амбицията си да бъде корава жена, тя е доверчив човек.
Телефонът — Бауман се бе погрижил той да бъде единственият в апартамента — бе в кухнята и поставен на място, откъдето да не се вижда вътрешността на дневната. Тя бе провела петминутен разговор с момичето, което викаше, за да наглежда Джаред.
Времето се оказа повече от предостатъчно. Има си инструменти за този вид работа и дори най-простият крадец може да си ги направи. Първият от тях е дълга, плоска пластмасова кутийка, в която има два пласта восък, по-мек от пчелния — единият на капака, другият на основата.
Това беше петото му претърсване на апартамента на Сара. Тя беше много внимателна и не оставяше никакви папки, никакви бележници със записки относно хода на разследването, никакви компютърни дискети. Правеше задачата му по-трудна, но не и невъзможна. Той вече знаеше къде точно работи тя — беше научил свръхсекретното местоположение на щаба на операция „Минотавър“. Знаеше телефонния номер там. Скоро щеше да знае още повече. Наближаваше моментът, когато тя щеше да свали гарда и щеше да започне да говори за работата си и да споделя тревогите си. Разговор на възглавницата, разбира се. Това бе напълно възможно. Но дори да не се случеше точно така, самата близост до нея му даваше възможности, за които не бе и мечтал.