Имаше и риск, естествено. Винаги има риск, когато набелязаният за жертва се сприятелява с ловеца. Опасно бе да прекарва толкова много време с нея, да се любят. Но рискът, макар и съществуващ, не бе голям, защото той знаеше със сигурност, че не съществуват негови снимки. Като се изключи най-общото му описание по словесен портрет — а то подхождаше на 20 процента от мъжете в Ню Йорк — работната група нямаше никаква представа как изглежда той в действителност. Южноафриканската тайна служба бе взела специални мерки в досието му да няма негова снимка, а тези в затвора бяха унищожени. Нямаше никакво съмнение, че ФБР се бе постарало да му синтезира портрет с фоторобот, но тази скица едва ли щеше да им свърши работа. Каквито и данни за него да бяха изпратили южноафриканците на своите колеги тук, те нямаше да имат нищо общо с външния му вид сега.
Те можеха да знаят истинския цвят на очите му, но нямаше никакъв проблем той да се промени. Тази промяна можеше да стане например с използването на стандартни, леснодостъпни цветни контактни лещи, но този вид дегизировка не е за професионалистите. Внимателният наблюдател винаги ще познае, че носите контактни лещи, и това може да породи неприятни въпроси. Бауман разполагаше със специални лещи, изработени по поръчка от оптометрист в Амстердам. Те бяха полутвърди и покриваха цялото око, а не само ириса, и можеха да се носят без усложнения по дванайсет часа. Цветът им беше напълно естествен и за постигане на ефект на максимално правдоподобие, на мястото на ириса имаше дори пъстри точици (нещо, което не може да се постигне с обикновените контактни лещи). Дори най-мнителният наблюдател не би могъл да различи истинския син цвят на очите му под светлокафявите ириси на лещите.
Разбира се, ако в нея възникнеха подозрения, щеше да се наложи да я убие веднага, така както бе направил с Пери Тейлър и Ръсел Улман. Но какво би я накарало да заподозре, че спи с врага си? Такава причина просто не би могла да се появи.
Това беше игра, но много възбуждаща. Танц с дявола.
Той преглеждаше апартамента, търсейки повече и по-малко вероятни тайни места — например сред вещите на Джаред — без да забравя да се вслушва в звуците откъм улицата… аларма на кола, клаксон, сирена.
И в този момент за пръв път се натъкна на нещо интересно.
Бележник. Бележник с празни листа на нощната й масичка. Дори горният лист беше празен, но на него се виждаше едва различимия отпечатък на нещо написано на листа, който бе стоял върху него. Той леко разтри вдлъбнатините с оловен молив и на това място се появи някаква драсканица — бели букви на потъмнелия от оловото фон на листа.
Томас Алън Мофат.
Това беше едно от имената му. Как, по дяволите, се бяха добрали до него? В такъв случай, изглежда знаеха, че е влязъл в страната благодарение на откраднатия паспорт на Томас Мофат.
Той бавно пое дъх. Този път му се бе разминало на косъм. Беше резервирал микробус за утре на името на Мофат, защото на това име бе издадена единствената валидна шофьорска книжка, с която разполагаше.
Е, в такъв случай се налагаха спешни мерки.
65.
— Не, не се безпокоя, че може да е атомна бомба — каза Папас.
— И защо не? — попита Сара.
— Не ме разбирай погрешно, не казвам, че няма страшно, ако гръмне атомна бомба. Работата е там, че макар физиката на атомната бомба да е проста, тя е доста непрактична… искам да кажа, че не е лесно да се изработи.
— Но ако нашият терорист разполага с ресурсите и е способен да…
— Излишно е да ти обяснявам, че атомната бомба ще унищожи голяма част от града, а в прехванатия разговор ясно се говори за цел, за атака срещу банка, а не срещу целия град.
— Има логика — съгласи се Сара. — Нямаме право да изключваме никаква възможност, но в известен смисъл голяма конвенционална бомба би била много по-страшна, защото е много по-трудно да се открие. Много по-трудно.