Мери Авакян, административен помощник на старшия вицепрезидент на „Манхатън Банк“ по кадровите въпроси, сложи дискетата във флопи устройството на своя компютър, наля си голяма чаша кафе (не много силно и с две лъжици захар) и веднага се хвана на работа.
Първо, за да може да работи по-бързо, копира съдържанието на дискетата на твърдия си диск, което означаваше, че го копира в локалната мрежа на банката. После хвърли поглед на текста. Боже Господи! Каква каша! Нима това момче, което, изглежда, едва можеше да пише, щеше да завърши престижен университет, да стане бизнесмен и да започне кариера с шестцифрена заплата, докато тя робува за някакви си въшливи двайсет и четири хиляди?
По време на кратките паузи за кафе и най-вече през обедната си почивка тя мина през проекта на своя клиент. Правописът беше толкова ужасен, че не смееше да се довери на програмата за проверка. Работата й отне час и половина и това не бе най-приятният час и половина в живота й. Но за триста долара, необлагаеми с данъци, нямаше право да се оплаква. За триста долара щеше да редактира писанията на това момче всеки път, когато пожелае.
71.
Същата вечер Сара и Брайън изведоха Джаред на вечеря, избирайки ресторант, където той да може да си поръча чийзбургер и пържени картофи. Брайън избра за себе си голяма салата и смесено блюдо тестени специалитети на италианската кухня. След като вечеряха, тримата бавно поеха пеша към апартамента на Сара и в един момент чуха глас.
— Джаред.
Сара и Джаред се извърнаха едновременно, разпознавайки високия рус мъж, който тичаше към тях през улицата.
— Хей, малки приятелю, как си? — извика Питър, защото това, разбира се, беше той.
По лицето на Брайън премина сянка на загриженост, а Сара видимо се напрегна. Брайън остана по-отзад, докато Питър се приближаваше, разперил ръце. Джаред изглеждаше неприятно изненадан и някак се бе свил.
— Прегърни татко си, Джери — настоя Питър и се наведе към Джаред. Беше спортно облечен.
Джаред стоеше все така вдървен, не повдигаше ръце и с безпомощен гняв гледаше баща си.
— Хайде, приятелче — каза Питър и сам прегърна сина си. После се изправи, обърна се към Сара и погледна Брайън. — Е — каза той саркастично, — надявам се да не съм прекъснал нещо?
— Абсолютно нищо — отговори Брайън. — Връщахме се от вечеря. — Той протегна ръка. — Казвам се Брайън Ламоро.
Питър му се усмихна по начина, по който змия се усмихва на заек.
— Питър Кронин. Ти, значи, си последната измислица на Сара?
Брайън се поусмихна с видимо притеснение.
— Струва ми се, че ще е най-добре да ви оставя да си поговорите тримата.
— Не, Брайън — обади се неочаквано Сара. — Моля те!
— И без това утре ми предстои тежък ден. Наистина трябва да се прибирам.
— Брайън — пак настоя Сара. — Недей.
Питър сложи ръка през крехките раменца на Джаред.
— Как е лагерът, Джери? Ей, сериозно ти казвам… липсваше ми.
Бауман продължаваше да стои малко настрани и пристъпваше от крак на крак, без да изпуска от поглед развоя на събитията.
— Ти май наистина сериозно си решила да намериш твоя луд бомбаджия — каза Питър на Сара. — И си толкова ангажирана с него, че нямаш време за Джаред, нали така? Хвърляш го в лагера за цял ден и… какво, мислеше, че няма да разбера ли?
— Ще се махнеш ли оттук? — попита Сара.
— Не, съжалявам, няма да се махна — отговори Питър. — Дойдох да се видя с Джаред за ден-два. Хайде, приятелю, да вземем нещата ти и ще дойдеш с мен. Отседнал съм в „Мариот Маркиз“. Двамата с теб ще разгледаме всички забележителности на Ню Йорк Сити — майка ти е прекалено заета, за да ти ги покаже… И с работата си, и с приятеля си…
— Питър, не говори така пред детето — каза Сара.
— Не, татко, не искам да дойда с теб — извика Джаред с поруменяло лице. — Прекарвам страхотно и така.
— Хайде, приятелче…
— Не можеш да ме вземеш насила — каза Джаред, присвил очи в несъзнателна имитация на баща си. — Ако искаш, върни се в Бостън. Само ме остави на мира.
Питър изгледа Джаред, после Сара. Устните му леко потрепнаха в опит за усмивка. И неговото лице бе започнало да почервенява. След това се обърна към Сара и изсъска: