Дори гениите понякога са лениви, каза си Кен.
Той се включи и бързо прегледа файловете на всяка от машините. Някои от тях изглеждаха потенциално интересни, но в един момент се натъкна на група файлове на работната станция, които го заинтригуваха с разширението към имената си, а то беше JPEG. JPEG е стандартизиран механизъм за компресия на растерни изображения, наименуван по комисията, създала този стандарт, именно Joint Photographics Experts Group. Всеки файл с такова разширение имаше размер около 39K — подходящ обем за съхранение на висококачествена черно-бяла фотография, но може би недостатъчен за цветна.
Аха. Това обясняваше и скенера. Прекарваш снимката през скенера, а той записва образа от снимката във файл, съхранявайки го като черно-бял или използвайки скала на сивото. Черно-бялата фотография се разбива на точки или пиксели, на всеки от които се присвоява степен по скалата на сивото в обхвата от 0 до 255. Компресиращата програма започва да обработва този огромен масив от числа, търси в него информационните излишъци, изчиства ги и така го компресира. В крайна сметка се получава компютърен файл, който е двоичен — куп нули и единици. Компресията наистина не е идеална, при нея се губи информация и възстановеният образ не е идентичен с оригинала, но има предимството, че създава изключително малки файлове, ако се използват вътрешно заложените коефициенти за качество на образа.
Кен не знаеше как точно работи компресията на JPEG — в главата му се въртяха объркани фрази като дискретна косинусова трансформация, хроминантно субсемплиране, квантуване на коефициентите — но знаеше как да я използва. И това бе важното.
Добре, разсъждаваше той наум, щом е съхранявал образи, значи тук някъде трябва да има и програма за тяхното възпроизвеждане.
Той помисли още малко и въведе от клавиатурата: „xv brit.jpeg &“.
Това беше командата за извикване на стандартната програма за дисплей.
— Какво е това? — попита Рот, надвесил се над рамото му.
— Сега ще видим… — отговори Кен, който нямаше представа какво ще последва.
След няколко секунди екранът се изпълни с висококачествен фотографски образ на мъж: тъмноок, тъмнокос, с твърди черти, но симпатичен, около четирийсетгодишен. Макар снимката да изглеждаше направена с телеобектив на някакво обществено място като ресторант иди нещо подобно, лицето на мъжа беше излязло кристално ясно.
— Това ли е покойникът? — попита Рот.
— Не — каза Кен. — Лио Краснер казва в своя запис до 911, че има снимка на мъжа, който го е наел. Това, изглежда, е тази снимка.
— И кой е?
— Мисля, че е Бауман.
С нова команда той преобразува файла от формат JPEG в PostScript — формат за печат на графични изображения — и го изпрати на принтера.
— Ей! — ентусиазирано извика Рот на останалите в апартамента. — Мисля, че хванахме нашия човек.
82.
Като супервайзър на отдел „Информационно осигуряване“ към „Гринич Тръст Банк“, Уолтър Гримър, петдесет и две годишен, отговаряше за техниката, монтирана на Муур стрийт, в непосредствено съседство с Уотър стрийт и в същата анонимна сграда, където се помещаваше свръхсекретната Мрежа.
Гримър бе служител на банката от шестнайсет години, като преди това бе работил в „Кемикъл Банк“. Нито обичаше кой знае колко работата си, нито харесваше колегите си. И макар да бе завършил счетоводство, гледаше с отвращение и на професията си. Открай време. Обичаше жена си и двете си дъщери и умираше да се грижи за дома си в Тийнек, Ню Джърси. И вече бе започнал да брои месеците до пенсиониране.
Те обаче бяха много.
Точно дни като днешния го караха сериозно да обмисля идеята за предсрочно пенсиониране. Сутринта бе започнала с обаждане от новия помощник на старшия финансов инспектор, който го бе известил, че предстои посещение от ФКГД. Чудесно. Можеше ли да се измисли нещо по-неприятно? Може би да, ако при следващия профилактичен преглед докторът му кажеше, че има полип или киста.
О, ФКГД, проклетата ФКГД. Прословутата Федерална комисия по гаранциите върху депозитите — проклятието на самото съществуване на Гримър.
ФКГД осъществяваше надзорни функции над банките с щатски лиценз — всички банки, които не бяха членки на Федералния резерв, които не бяха национални и нямаха буквичките „N. A.“ в пълното си наименование, издадено им от съда. Тези банки имаха индивидуален „коефициент на надеждност“ — число в интервала от 1 до 5, като 1 означаваше най-добра. Коефициентът накратко бе известен като КАМЕЛ, акроним от следните фактори: капитал, авоари, мениджмънт, ефективност на печалбата, ликвидност.