В зависимост от нейния КАМЕЛ — а той винаги бе държан в тайна от банката — ФКГД инспектираше дадена банка веднъж годишно или на всеки осемнайсет месеца. По-дългият цикъл бе запазен за банки с коефициенти едно и две. Банки с коефициенти над 2 или с авоари над 250 милиона долара биваха инспектирани по-често.
Уолтър Гримър не можеше да знае със сигурност, но подозираше, че „Гринич Тръст“ има среден коефициент някъде около три. Това на практика означаваше, че всяка година от осем до дванайсет ревизори нахлуваха тук в екип и най-безцеремонно се настаняваха за период до месец и половина. Те анализираха структурата на дадените кредити, адекватността на капитала на банката спрямо риска на съществуващото портфолио от заеми, стабилността на печалбата, ликвидността на банката. Цялото весело приключение завършваше със среща при президента на банката и борда на директорите й.
Мно-о-го забавно. А Уолтър Гримър имаше честта и привилегията да бъде служител за свръзка на банката с ФКГД.
Онзи, който се бе обадил тази сутрин — помощникът на главния финансов инспектор на банката — бе телефонирал на Гримър, за да го извести, че по някаква проклета причина ФКГД е решила да се върне за допълнителен преглед на някои документи, сякаш веднъж годишно им се бе видяло прекалено рядко. По тази причина бяха извадили някои справки на компютрите, така че следобед щеше да пристигне цяла дузина сандъци с документация за ревизорите и Гримър трябвало да се разпише срещу получаването й.
Дали това не бе свързано по някакъв начин с фалита на „Манхатън Банк“?
Това ли бе накарало ФКГД да ги удостои с изненадваща визита?
— И къде, по дяволите, ще намеря място да прибера дванайсет сандъка? — безпомощно бе извил Гримър. — Тук няма място за дванайсет сандъка!
— Знам — съчувствено бе казал помощникът. — Службата за доставка ще ги остави в мазето на сградата и нека останат там до утре сутринта, когато ще дойде ФКГД. Само за през нощта. После проблемът става техен.
— Мазето ли? Не можем да ги оставим там!
— Господин Гримър, вече съгласувахме с административния директор. Просто подпишете, че са доставени при вас, окей?
Носачът от куриерската служба „Метро-Куик“ сумтеше, докато маневрираше с камиона си към модерната сграда на Муур стрийт. Проклетата улица бе павирана и камионът подскачаше.
Добре поне че сандъците бяха пълни с хартия, а не с теракотени плочки или нещо подобно. Той натовари на количка дванайсетте запечатани сандъка, около всеки от които имаше лента с надпис „Документация на ФКГД“, и ги пренесе в мазето на сградата.
— Подпишете тук, моля — каза той на Уолтър Гримър и му подаде кочана с разписките.
83.
Виджиани нахлу в офиса на Сара, без да чука.
— Има съвпадение.
— Съвпадение?
— Искам да кажа, че АНС откри съвпадение. Говоря за прехванатия разговор. Знаем имената на хората, които са разговаряли.
— Я да чуем?
— Човек на име Мартин Ломакс, явно близък съветник на Малкълм Дайсън, и някой си Йохан Кинцел, който пък движи финансите на Дайсън.
— Чудесно. Мисля, че това оформя нещата. Вече можем да се изправим в съда. Браво.
На вратата почука Папас и каза:
— Сара, трябва да поговорим.
Тя познаваше Папас много добре и по изражението му разбра, че става дума за нещо сериозно.
— Какво има?
— Има още едно убийство — каза той. — Намерен е труп в твоя квартал. Току-що получихме доклада.
— Чий?
— Сара… — Папас се приближи и сложи ръка върху раменете й. — Тялото е на Питър.
Когато се осъзна, видя, че е в тоалетната и повръща.
По бузите й се стичаха горчиви сълзи. Искаше да се обади на Джаред, искаше да се види с него веднага, но как да постъпи? По какъв начин се съобщаваше на осемгодишно дете такава новина?
Тази сутрин му бе дала клетъчния си телефон и му бе казала да го носи в раницата си, за в случай че поиска да се свърже с него. В случай че спешно се налага.