— Какво е това място, Брайън? — попита Джаред. — Къде се намираме?
— Изненада — каза Бауман.
Хвана Джаред за ръка и го отведе зад сградата, където се намираше боядисаната в жълто врата на изхода за евакуация при опасност.
Извади от джоба си ключа, който бе направил преди няколко дни, отключи и двамата поеха по сервизното стълбище за мазето.
— Сара — извика Виджиани, още щом я видя да влиза. — Току-що приемаме факс за теб. Излиза адски бавно.
— Кой го изпраща?
— Рот. Казва, че това е снимка на Бауман.
Сърцето й лудо заби. Сара отиде при факса и веднага разбра защо се приема толкова бавно. Наистина беше фотография. Листът излизаше с долната си част напред. Първо се показа дебела бяла рамка, после тъмна област, която пъплеше милиметър по милиметър.
Стоеше над факса. Напрежението бе невероятно. Изминаха две минути, преди да се покаже целият лист.
Тя погледна лицето и стомахът й се сви.
Погледна повторно. Зави й се свят, усети, че всеки момент може да загуби съзнание. Лицето се стрелна към нея като бърз влак, като специален ефект във фантастичен филм. Тя рязко пое въздух.
Беше лицето на Брайън…
Част 6
Крайната цел
„В трудна позиция упражнявай натиск; когато си обграден, използвай военна хитрост; пред смъртна опасност — бори се.“
85.
Бауман включи осветлението. Мазето беше с нисък таван, голо и доста голямо. Той, разбира се, бе идвал вече тук преди няколко дни, за да го разгледа, знаеше къде е котелното отделение, къде са складовите помещения и коя част от мазето се намира непосредствено под компютърния център.
— Къде се намираме? — попита Джаред.
— Казах ти. Имам да свърша нещо важно, преди да те отведа у дома.
Джаред поклати глава.
— Мама има някакви проблеми. Казала, че става дума за нещо сериозно. — Той повиши глас. — Искам веднага да си ида вкъщи.
— Ей сега. Само да свърша моята работа. И моля те, не говори толкова високо.
С раница на гърба и ръце на хълбоците Джаред предизвикателно го погледна.
— Ей! Заведи ме у дома веднага!
— Казах ти, след малко.
— Веднага! — отекна гласът на Джаред.
Бауман рязко се приближи до него и бързо сложи ръка връз устата му. Джаред замаха с ръце и зарита.
Сара знаеше, че е способна да се справи с много задачи, от националната безопасност през отвличания до убийства; беше развила в себе си способността да събира всичките си сили срещу страха и голямото напрежение, но нищо не можеше да я предпази от това. Никакви години на обучение, никакъв професионален опит, никакви диаграми на дейностите, които я бяха научили да използва, никакви техники на систематизиране, които толкова помагаха в кризисни ситуации.
Всичко това се оказваше напълно безполезно, когато синът ти е отвлечен от професионален терорист, а на всичко отгоре Сара съзнаваше, че на практика тя напълно доброволно и без да влага капчица мисъл в постъпката си, сама беше предала сина си в ръцете на похитителя.
Стомахът й беше свит на топка.
Въздухът в гърдите й не стигаше. Кръвта пулсираше в ушите й.
О, боже.
Преди много години, когато Джаред бе осеммесечно бебе и живееха във Франкфурт, един ден се бе хванала да преглежда няколко досиета, докато Джаред пълзеше по пода. В средата на дневната имаше спираловидна стълба и тя знаеше, че е опасна. Беше стръмна и желязна. Имаше случаи, когато бе потръпвала при мисълта какво може да се случи на едно бебе, ако падне по стълбата. Затова обикновено слагаше на отвора й обърнат стол.
Изглежда, досиетата бяха погълнали цялото й внимание, защото я изненада силен трясък, след който настъпи гробна тишина. Веднага разбра какво се е случило. Джаред бе съумял някак да се промъкне под стола и се бе изтърколил по стълбата.
Тогава, както сега, стомахът й се сви на топка. Светът около нея спря да се движи. Без сама да знае как, се озова над стълбата и с ужас погледна в отвора й. Мозъкът й възприемаше нещата като в каданс, но нали, слава богу, и времето около нея бе спряло. Джаред беше паднал до средата на стълбата и главата му се бе заклещила между две пръчки на перилата. Не издаваше нито звук.