Беше убедена, че е мъртъв. Беше убила малкото си красиво бебе, отклонявайки вниманието си от него само за миг. Мъничкото й безпомощно момченце с разтапяща сърцата усмивка и двете едва поникнали предни зъбчета, детенцето, на което предстоеше цял живот и което изцяло зависеше от нейната закрила, бе мъртво.
Тя се хвърли надолу по стълбата и сграбчи неподвижното телце, но можеше да види само задната част на главицата му. Беше ли настина мъртво, или само в безсъзнание? Изведнъж Джаред нададе разкъсващ душата писък и Сара изкрещя в отговор от облекчение. Опита се да измъкне главата му, но тя наистина се бе заклещила. Дърпайки внимателно и извъртайки я в различни посоки, тя най-сетне успя да я освободи и едва сега можа да види личицето му. Видя, че е ударено и почервеняло, но иначе на мъничкия Джаред му нямаше нищо. Тя го притисна в рамото си и проплака:
— О, боже, о, боже, о, боже…
Беше наред. След десет минути спря да плаче и тя му даде биберона.
Едва тогава осъзна какъв заложник всъщност е майката…
Неспособна да издържа повече на вихрушката от мисли и спомени, тя бавно се отпусна на близкия стол, замаяна и безсилна.
„Брайън Ламоро“ се бе оказал прикритие за обучения в Южна Африка терорист Хенрик Бауман. Колко нелепо, но едновременно с това и логично! Та какво наистина знаеше тя за този човек, освен че той се бе опитал да спаси нея и Джаред в Сентръл Парк…
… което явно е било постановка, осъзна тя внезапно. Сигурно той бе организирал нападението… нищо чудно да бе платил на няколко готови на всичко тийнейджъри да нападнат малкото момче за удоволствие или може би, за да спечелят някой и друг долар. Малко капаро предварително, останалото — след работата. А след това се бе оказал на това място „случайно“ и се бе втурнал да им помага — колко умен начин да се запознаеш с една жена, изпълнена с подозрение към всеки срещнат в този нов за нея град. Сигурно е бил уверен, че не разполагат с негова снимка, защото иначе не би посмял дори да помисли да нахлуе така изобретателно в живота й и да поеме риска от разкриване още в началото. И как ловко бе играл ролята на непохватен крехък интелектуалец — абсолютната противоположност на истинската му същност — макар да не бе успял да скрие мускулестото си тяло, мощните бедра, добре оформените бицепси. И защо тя бе обърнала толкова малко внимание на това намиращо се във върхова форма жилаво тяло? От друга страна, в наши дни мъжете наистина посещават фитнес центрове и се грижат за физиката си и това можеше да се отнася дори за някакъв си канадски професор по архитектура. Но защо не бе заподозряла, че има нещо особено в този човек, когото познаваше така бегло?
Помисли си за няколкото нощи, когато се бяха любили… не, абсурдно бе да нарича случилото се по този начин, с толкова неподходяща дума… не, те само бяха правили секс — и почувства тръпка на отвращение.
Сега обаче трябваше да мисли само за Джаред.
Около нея всичко продължаваше да се развива неестествено бавно. Светът изглеждаше застинал като на снимка. Тя се намираше в клещите на някакъв кошмар.
Минута по-късно парализата отстъпи пред твърда решимост. Тя нареди всички членове на групата да се съберат незабавно и изпрати искане до Министерството на енергетиката да мобилизира прословутата си Група за действие при ядрена криза.
Трябваше да намери Джаред. За да намери него, трябваше да открие Бауман, още повече че откриването на Бауман се превръщаше във въпрос от първостепенна важност за цялото ФБР, и на живот и смърт за Ню Йорк Сити.
Бауман огледа дванайсетте сандъка, натрупани на четири купчини по три един върху друг, подредени до една от стените. Всеки от тях беше запечатан с ярко оцветена лента, която предупреждаваше „Документация на ФКГД“.
Беше сигурен, че никой от сградата не би се докоснал до сандъците през няколкото часа, които щяха да престоят тук. Нали сам беше организирал с „Гринич Тръст Банк“ тези сандъци с „компютърни разпечатки“, необходими за работата на ФКГД, да останат тук, в мазето, до ревизията утре. Нали служител на самата банка се бе обадил на административния директор на сградата и бе подсигурил съгласието му да складират за през нощта сандъците в мазето. Това място се използваше като временен склад при доставки, така че мениджърът не бе намерил основания да възрази.
Сандъците съдържаха С-4, но понеже пластичният експлозив има около два пъти по-голямо специфично тегло от хартията, която уж трябваше да бъде запечатана вътре, той ги бе напълнил само до половина с С-4 и бе допълнил оставащото празно пространство с фалшива банкова документация. Така теглото на всеки сандък не можеше да събуди подозрение, а както бяха запечатани, никой не би посмял да ги отвори.