В известен смисъл изглеждаше логично тези сандъци да бъдат разтоварени точно тук, но изборът на мястото далеч не бе случаен. Подобно на повечето сгради и тази имаше яка сърцевина, към която бяха „прикачени“ останалите конструктивни елементи. Взривяването на бомбата тук би увеличило максимално вероятността сградата да се срути.
Освен това точно на горния етаж се намираха компютрите Unisys на Мрежата.
Той извади от куфарчето си нещо, което на пръв поглед изглеждаше като въже за простиране — с помощта на леснодостъпен за купуване гумен печат бе маркирал „въжето“ с надпис „ПРОТИВ ФАЛШИФИКАЦИЯ/ДА НЕ СЕ ДОКОСВА/ПОД КОНТРОЛ НА ОХРАНИТЕЛНА СИСТЕМА“ — и внимателно обвърза с въжето всички сандъци, като го прекара няколко пъти около тях.
„Въжето“ всъщност представляваше възпламенителен шнур. Завърза на единия му край троен възел, вкара го в един от сандъците и го напъха в експлозива.
След това извади от куфарчето си черна кутия със светлинна индикация на алуминиевия капак, на която пишеше „СИСТЕМА ЗА ОХРАНА НА ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА“. Макар и да изглеждаше като охранителна система, кутийката беше взривяващото устройство. Едното бе попаднало в ръцете на ФБР, но другото бе пристигнало по друг канал, както предвидливо бе наредил. Той свърза взривателя към възпламенителния шнур, чийто друг край отиваше в експлозива. Пейджърът, който бе добавен само като резервен вариант за задействане, сега нямаше да му бъде необходим.
Но във взривателя бе вграден микровълнов детектор.
Като цяло устройството бе доста сложно. Бе конструирано така, че да се противопостави успешно на опитите на хората от бомбения отряд, в случай че те се появяха тук своевременно, което бе съмнително.
Датчикът бе обемен тип, което означаваше, че използва Доплеровия ефект. Всъщност това бе адска машина. Пространството около бомбата в радиус осем метра щеше да се запълни с микровълнова енергия. След нищожно кратък преходен процес щяха да се образуват стоящи вълни. Ако тук се появеше предмет, движещ се със скорост близка до тази на нормалния човешки ход, стоящите вълни щяха да се разрушат, датчикът щеше да прехване отразените от движещото се тяло вълни, щеше да затвори електрическата верига и бомбата щеше да експлодира.
Той беше готов да натисне активиращия бутон върху капака на взривателя, когато чу глас.
— Как е? — осведоми се строен млад негър с обръсната глава и обеца на лявото ухо. Беше се появил съвсем изненадващо и явно бе човек от охраната.
— Добре — отговори Бауман и дружелюбно се усмихна. — А ти?
— Чудесно — увери го пазачът. — Какво има в сандъците?
— Документи.
— Значи си към банката?
— Не, аз съм към ФКГД — обясни Бауман, молейки се в себе си пазачът да не попита как е попаднал в мазето. — Нещо не е наред ли?
— Ще трябва да преместиш тези сандъци оттук — нареди пазачът. — Не могат да останат. Правилникът за противопожарна охрана не разрешава.
Бауман изгледа пазача с любопитство и въздъхна:
— О, само това не! Моят шеф е уредил въпроса с административния директор… как беше, а, някой си Таляферо, ако не бъркам.
— Наистина е той, но не ми е казвал нищо за оставянето на някакви сандъци тук.
Слухът на Бауман изведнъж долови глухи удари, разнасящи се наблизо в мазето, и той погледна пазача, за да види дали и той ги е чул.
— А бе то като ти тръгне накриво… — каза той. — Какво сега, трябва ли да се обаждам на моя шеф да звъни отново на Таляферо? Защото тези неща и без това ще бъдат изнесени оттук утре рано сутринта. — Той внимателно наблюдаваше пазача, преценявайки дали си струва риска да го убива тук, в административна сграда, през работно време, в самия център на града.
Пазачът се поколеба, после погледна часовника си. Беше ясно, че няма никакво желание да чака тук някой, който тепърва ще се обажда на някой си друг, който да позвъни на трети, за да му бъде наредено.
— Добре, остави ги — съгласи се той. — При условие че наистина утре рано сутринта ще ги изнесете.
Ударите се засилиха и станаха още по-настойчиви. Беше момчето, което бе затворил в някакъв празен склад.
— Ама разбира се — потвърди с измъчена физиономия Бауман. — Ще ги изнесем, обещавам.