— Хм… — неопределено изсумтя негърът и се обърна да си върви, после се закова на място. — Чуваш ли нещо?
— Не, какво?
— Ето там. Някакво хлопане.
Бауман се престори, че се вслушва.
— Прилича на раздрънкана канализация.
— Там, там — посочи пазачът.
Ударите се разнасяха ритмично и настойчиво. Беше повече от ясно, че са дело на човек.
Бауман се приближи до мястото, където стоеше пазачът, сякаш опитвайки се да чуе шума от същата позиция.
— Ако питаш мен… — започна той и мигновено протегна силните си ръце към шията на пазача, счупи я моментално и завърши започнатото изречение: — … това си е тракане на стара канализация.
86.
— Сара… — обърна се към нея Папас, държейки слушалката.
— Какво има?
— Джаред е.
— О, слава богу — каза Сара и натисна примигващия бутон за линията за връзка. — Джаред?
Гласът му беше слаб и се чуваше сякаш от много далечно място:
— Мамо?
— Миличък, добре ли си?
— Страх ме е, мамо! — Личеше си, че всеки момент ще се разплаче. — Брайън трябваше да ме заведе у дома, но ме отведе на друго място…
— Но ти си добре, нали? Не ти е направил нищо лошо, нали?
— Не. Е, сложи ми това нещо в устата, но аз успях да го извадя.
— Къде си?
— Не знам. Затвори ме в някаква дупка. В мазето на една сграда. Голяма, цялата от цимент и стъкло. Приличаше на банка. Опитвах се да удрям по тръбите, за да привлека вниманието на някой… — Гласът му изтъня. — Мамо, страх ме е от него!
— Знам. Той е опасен човек, но ние ще те намерим. Миличък, кажи ми колкото можеш повече за това къде се намираш, какво видя, когато…
— Мисля, че чувам гласове…
И връзката прекъсна.
След двайсет минути напрегната работа, в която вложи цялото си внимание, Бауман успя да приключи с проверката на всички връзки и съединения. Бомбата беше задействана, а това означаваше, че цялото мазе е недостъпно. Всеки, който минеше на по-малко от осем метра от нея — пазач, метач, който и да било — щеше да я задейства, а това щеше да разруши сградата с Бауман в нея. За да се защити от подобна опасност, той бе повредил всички ключалки на външни врати, водещи към мазето. Вече можеха да се отворят само отвътре, не и отвън. Сега щеше да излезе и ако се появеше бомбеният отряд и успееше да насили някоя от вратите… е, толкова по-зле за тях.
Бауман бе възбуден и неспокоен, както ставаше винаги в кулминационния момент на дадена операция, макар никога досега да не му се бе удавало да свърши нещо от подобен мащаб.
Погледна часовника си. Хеликоптерът сигурно вече бе излетял, за да го вземе оттук заедно с малкия заложник. Срещата беше уговорена на покрива на сградата и пилотът трябваше да го откара направо на летище „Тетърбъро“ — на няколко километра извън града.
Пилотът можеше и да не успее — Бауман не се доверяваше изцяло на никого и отчиташе такава възможност — но това бе малко вероятно. Той му бе предложил толкова пари, че пилотът сигурно щеше да направи всичко възможно да бъде където трябва в уречения час.
— Прекъсна ли? — попита Папас.
— Не знам… — отговори Сара. — Линията заглъхна. Той каза „Мисля, че чувам гласове“ и линията заглъхна.
— Или онзи е открил Джаред, или Джаред е прекъснал, за да не го чуят да разговаря. Да се надяваме, че е второто. И да се надяваме, че пак ще се обади. Това е единствената ни надежда.
— Алекс, Джаред не знае къде се намира. Знае само, че е заключен в стая в някакво мазе на сграда, която прилича на банка, но това описание отговаря на хиляди места.
— Не, нямах предвид това — поясни Папас. — Следващия път, когато се обади, ще трасираме разговора.
— Той има клетъчен телефон, Алекс!
— Боже мой, ти си толкова разстроена, че не мислиш ясно.
— Едва мога да мисля. Можем да локализираме телефона, нали така?
Когато група престъпници отвлякоха висш служител на „Ексън“ преди няколко години, изведнъж си спомни тя, те използваха клетъчен телефон, за да предадат исканията си за откуп, мислейки погрешно, че клетъчните телефони не могат да се трасират. Това бе довело до залавянето им.
— Но само ако Джаред пак се обади — каза Папас.