Джаред стоеше със затворени очи.
— Ти си болен — прошепна Сара. — Няма друга дума. Той е дете.
— Така че ако ми се случи нещо… да кажем, ти или някой от твоите хора се поддаде на импулса да ме застреля — аз отпускам пръста върху бутона и всички хвръкваме във въздуха. Ако се опитате да заглушите сигнала, приемникът ще престане да го „чува“ ясно и Джаред ще умре. Ако пък по някакъв начин ти попадне в ръцете и се опиташ да го изтеглиш в безопасност, в мига, в който той се отдалечи или скрие от предавателя в ръцете ми, пак умира. Един съвет: дори не опитвайте стандартната тактика на ФБР да ме изчакате да се изморя, защото когато батерийката на предавателя или на приемника в кутията на Джаред се изтощи, бомбата ще се взриви.
— И как да знам, че казваш истината? — попита тя с кух глас. Знаеше, че Групата и нейните хора напрегнато слушат този монолог по уоки-токито, и се ужасяваше от мисълта, че някой „герой“ може да направи грешката да премахне Бауман по някакъв начин.
— Предполагам, че се съмняваш, нали така? От друга страна… готова ли си да поемеш риска?
Сара изгледа Бауман, после свали погледа си върху Джаред и с неочаквана страст в гласа попита:
— Питам се как можеш да направиш подобно нещо? Нима поне малко не обичаш Джаред?
Бауман цинично се усмихна.
— Не си блъскай главата с подобни въпроси, Сара.
— Разбирам какъв си, научих какво представляваш. Просто си мислех, че изпитваш нещо към Джаред. Наистина ли си готов да го убиеш? Не вярвам.
Усмивката на Бауман се стопи. Тя беше права — този човек наистина имаше някакви чувства към детето, но подобни чувства са мимолетни и сега за него приоритет номер едно бе как да избяга. Цялата работа бе в неговата увереност, че Сара няма да допусне на сина й да се случи нещо лошо и сега това бе най-важното.
— Не ме подлагай на изпитание, Сара — заплашително каза той. — Дори не си помисляй. Сега… Джаред ще ме придружи до едно близко летище. Когато се кача на самолета и се почувствам в безопасност, ще ти го върна. Искам да разбереш едно: ако някой направи грешка или ако се държи прекалено агресивно, Джаред ще загине и кръвта му ще изцапа твоите ръце.
Сара чу слаб шум в далечината и вдигна глава. Звукът постепенно се засилваше и тя изведнъж се досети от какво е. След малко към тях с характерния пърпорещ звук се снижи хеликоптер — беше черен, издължен и с тъмни стъкла.
Малко преди този момент намиращият се в командния пункт на Групата доктор Ричард Пейн се обърна от уоки-токито, което бе слушал до момента.
— Суарес — отсечено заповяда той, — веднага ела тук. Имам нужда от малко оборудване…
Пърпоренето на хеликоптера вече бе оглушително, защото той висеше над главите им.
— Разбрахме ли се? — извика Бауман. — Споразумяваме ли се?
Сара погледна Джаред. По бузите му се стичаха сълзи.
— Да — извика тя на свой ред. Решението изобщо не беше трудно. Но можеше ли да вярва, че този човек ще освободи Джаред, когато хеликоптерът кацнеше? Всъщност с какъв избор разполагаше тя?
Витлото над главите им застрашително се въртеше.
Бауман отиде при машината, стискайки Джаред за ръка. Някъде долу виеха сирени и сигналните въртящи се лампи на патрулните коли хвърляха сини и червени отблясъци по стените на околните сгради.
Той скочи в отворената врата на хеликоптера и бутна Джаред на седалката до пилота. С бързо невидимо движение на ръката деактивира бомбата в кутията, завързана за китките на детето, след това изключи предавателя.
Хеликоптерът още не бе излетял. Бауман погледна Дан Хамънд и отсечено му заповяда:
— Ей, ти, слизай от машината. Няма да пътуваме за „Тетърбъро“.
Хамънд, изплашен, но и облекчен, се надигна от седалката си, промъкна се покрай Бауман към отворената врата и слезе на покрива. Бауман седна на мястото му и хвана лоста.
— Дяволски си прав, че няма да пътуваш за натам — чу се глас непосредствено зад него и Бауман усети докосването на хладна стоманена цев до слепоочието си.
Гласът беше на лейтенант Джордж Рот, който бе изпълзял иззад високите облегалки на седалките от първата редица, където бе чакал своя момент.