— Защото в тази страна има закони. И защото тя е била наша информаторка.
— Но от нея няма да научиш нищо повече, Сара… Казах ти вече какво има на нея.
— Мога ли поне да я взема за няколко дни?
— Добре. — Той въздъхна. — Но да свършваме, преди да си ми поискала още нещо.
— Госпожо Кехил? — Към нея притеснено се приближи Ектор, стажантът към компютърния център. Носеше дълга разпечатка от принтер и се усмихваше свенливо. Лицето му грееше като на дете, направило нещо, за което знае, че ще го похвалят. — Имаме шест попадения — каза стажантът.
Сара прегледа разпечатката. Шестте имена нямаха нищо общо помежду си. Единият бе американски сенатор, чието име бе изплувало във връзка с разследване на подкуп. Вторият бе професор в Харвардския колеж по право, специализирал се в защита на известни личности — той вероятно бе привлякъл вниманието на някой високопоставен началник в Бюрото, подразнен от дейността му. Третият беше добре известен директор на строителна фирма, свързан с мафията. Имаше и две нищожества, лежали за пренос на наркотици.
Последното име беше на Уорън Елкинд, известен нюйоркски банкер, председател на „Манхатън Банк“ — втората по значимост банка в страната. Съпровождащата информация показваше, че той е сред водещите фигури по събиране на фондове с помощи за Израел и че като такъв многократно е бил заплашван от палестински и арабски групи.
Сара позвъни в „Риц“ и поиска да я свържат с директора на вътрешната служба за сигурност.
— С какво мога да ви помогна? — вежливо се осведоми той с приятен баритон.
— Търсим лице, за което имаме сведения, че е пребивавало при вас преди четири дни. Бих искала да погледна списъка на всички гости на хотела от понеделник насам.
— Знаете, че хотелът е много дискретен по отношение на гостите.
Гласът на Сара забележимо охладня.
— Сигурна съм, че познавате закона, съгласно…
— Оо! — спря я той с едва доловим намек на насмешка. — Познавам го много добре. Раздел сто четиридесет и четири, част двайсет и седем на Масачузетския общ закон. Но той предвижда правна процедура, която трябва да се съблюдава. Според нея следва да получите ордер от съда в окръг Съфолк и да я представите в нашето деловодство. Едва тогава бихме могли да ви дадем достъп до документацията.
— И колко време би отнело това?
— Имате предвид след връчването на ордера, предполагам? Ами ще ни трябват два-три дни сами да прегледаме регистъра. Ако става дума за две седмици назад, това ще ни отнеме поне три дни. Но вие би трябвало да се погрижите предметът на вашето искане, записан в ордера, да е достатъчно конкретен. Съмнявам се, че някой съдия би подписал ордер, изискващ разкриването на имената на всички гости на хотела, отседнали при нас в дадена вечер.
Напълно обезсърчена, Сара понижи глас и попита доверително:
— А има ли вариант, в който да ускорим нещата? Уверявам ви, че името на хотела ви няма да бъде забъркано в нищо, което…
— Винаги когато ФБР се интересува от имената на нашите гости, ние по презумпция сме забъркани. Работата ми се състои в това, да се грижа за сигурността на клиентите ни. Съжалявам. Обадете ми се, когато получите ордера.
Второто й обаждане беше в „Четирите сезона“, но този път реши да предприеме по-различна тактика. Когато я свързаха със счетоводството, както пожела, тя каза:
— Обаждам се от името на моя шеф Уорън Елкинд, който неотдавна е нощувал във вашия хотел. — Говореше с нотка на досада и уверената интонация на дългогодишна секретарка. — Имаме проблем с едно от плащанията по неговата сметка, така че се налага да проверя отново при вас.
— Повторете името, ако обичате.
Тя издиктува по букви името на Елкинд и й казаха да изчака. След малко в слушалката отново се чу глас:
— Господин Елкинд е напуснал хотела ни на осемнайсети. Сметката му е пред мен. Какъв по-точно е проблемът?
10.
— Виждам, че колекционирате платна — каза Бауман.
— Да разбирам ли от коментара ви, че се интересувате от изкуство? — с видимо удоволствие попита Малкълм Дайсън. Думата „платна“ вместо „картини“ подсказваше, че Бауман може би не е пълен невежа в област като живописта.
Разговаряха вече в основната постройка, чиито стени бяха буквално скрити под картини, най-вече на стари майстори, макар да не липсваха и няколко на съвременни. Колекцията започваше от покритото с мрамор фоайе и продължаваше навътре до просторната трапезария и дори — както Бауман не пропусна да забележи — до антрето към тоалетната в близост до оранжерията. Ростко се бе сгушил между Каналето и Гоген; платна на Франк Стела и Елсуърт Кели, Туомби и Миро висяха редом с Кореджо и Бронцино, Вермиер, Брак и Тулуз-Лотрек. Изумителна колекция, реши Бауман, но гротескно натрупана без никакъв ред. Притежание на колекционер с много пари и без никакъв вкус.