Над позлатена маса в стил „Луи XIV“ в коридора — неудачно осветена, отбеляза Бауман, и неумело показана — висеше „Рождество“ на Караваджо. В един ъгъл на дневната, странно поставени една до друга, се виждаха „Ето човека“ на Антонела да Месина и Модиляни. Едва когато се преместиха в библиотеката, нещо в главата на Бауман прещрака и той изведнъж осъзна какво обединява повечето от картините. Тази на Караваджо например, беше изчезнала преди трийсетина години от параклиса на черква в Палермо, Сицилия; „Ето човека“ беше плячкосана от нацистите от Музея по история на изкуството във Виена. Изобщо много от придобивките в колекцията на Дайсън бяха закупени на черния пазар. След като са били откраднати.
Настаниха се в библиотеката — огромно помещение без прозорци, с висок таван, осветено с мека светлина, идваща от невидими източници, и стени, скрити зад ламперия и безкрайни полици със стари книги. Тук силно, но не неприятно, миришеше на пушек от камина. Дайсън се похвали, че закупил библиотеката в нейната величествена цялост — започвайки с книгите и свършвайки със сводестия таван — от някакво баронско имение край Лондон.
Подът навсякъде бе застлан с древни персийски килими, върху които Дайсън малко трудно управляваше количката си. Накрая той се настани зад малко писалище, а Ломакс — готов да води бележки със сребърна химикалка в голям жълт бележник — седна до него. И двамата бяха с лице срещу Бауман, който потъна в грамадно кресло, тапицирано с тафта на бели и зелени ивици.
— Просто бегъл интерес — отговори на въпроса Бауман. — Но достатъчно, за да знам, че този Бройгел е прекарал доста време в една лондонска галерия, а Рубенс — „Вакханалия“, нали? — е изчезнал от частна колекция в Рим някъде през… седемдесетте?
— Да, „Вакханалия“ е — потвърди Дайсън. — Отлично. Тази на Бройгел се нарича „Христос и жената, заловена в прелюбодейство“ — според мен е чудесна. — Той въздъхна. — Повечето ми платна на Реноар са от Буенос Айрес; Ел Греко, доколкото си спомням, пристигна от Саарбрюкен. За Вермиер ми казаха, че е от музея „Гарднър“ в Бостън, но мога ли да знам със сигурност? Всички Дали са от Барселона, а Сезан… Марти, откъде, по дяволите, пристигна този Сезан?
— Частна колекция в околностите на Детройт — отговори Ломакс, без да вдига поглед от бележките си. — Мисля, че се казваше „Грос Пойнт Фармз“.
Дайсън вдигна умолително ръце.
— Не ме разбирайте погрешно, Бауман. Не съм си слагал качулка и ръкавици, за да открадна тези съкровища. Дори не съм възлагал който и да било от тези удари. Картините просто… ме намират. Предполагам, търговците от черния пазар ме смятат за лесен клиент — човек без родина и така нататък.
— Но не и без чекова книжка — вметна Бауман.
— Точно така — съгласи се Дайсън.
Появи се камериер, който внесе поднос с кафе и сандвичи с пушена сьомга, сервира и безшумно излезе.
— Искам да кажа, че човек трябва да приема нещата такива, каквито са — продължи Дайсън. — Не мога просто да отскоча до някой от търговете на „Сотби“, когато се продават платна на известните стари майстори. Не заради друго, а защото не искам да свърша в Ливънуърт или както и да му казват на онзи затвор, в който американското правителство иска да ме тикне. В допълнение към това основно съображение, да купуваш на черния пазар е доста изгодно — крадените картини вървят по-ниско от побърканите цени, които ви предлагат във „Вилденщайн“, „Тау“ или „Кристи“…
— Предполагам, че не ме измъкнахте от Полсмур, за да си поговорим за живопис, господин Дайсън — прекъсна го Бауман. — Споменахте, че имате „делово предложение“.
Дайсън го изгледа в продължение на един безкраен миг над очилата си, после лицето му се отпусна в усмивка:
— Харесвам деловите хора.
В този момент иззвъня клетъчният му телефон. Той го взе, разгъна го и излая:
— Да?… Мили боже, колко часът е там сега?… Ляга ли си господин Лин някога?… Добре. — Прекъсна разговора, погледна Бауман право в очите и продължи: — Някой ден китайците ще завладеят Азия, помнете ми думите. — Поклати глава. — Та… за вас се говори, че сте най-добрият.