Но Бауман продължи, сякаш не виждаше какъв ефект са произвели думите му:
— Освен това аз вече съм добре запознат с мерките за сигурност тук, със слабостите на убежището ви и с начините, по които може да се проникне тук. Винаги когато пожелая, бих могъл да ви посетя. Или да навестя офисите ви в Женева или Цуг. Вие явно сте запознат с някои подробности от моята биография, така че предполагам и за момент не се съмнявате в способността ми да ви открия.
Дайсън сложи ръка върху ръката на Ломакс.
— Добре — каза той след дълго мълчание. Ломакс гледаше навъсено. — Уверен съм, че ще успеем да стигнем до взаимноизгодно споразумение. — Чертите на лицето му леко се отпуснаха. — Ние американците му викаме „да стигнем до да“.
Бауман се върна при креслото, в което бе седял, и отново се отпусна в него. После кръстоса крака.
— Надявам се. Шест години в затвора са предостатъчни, за да накарат всекиго да пожелае най-сетне да направи нещо смислено.
— Предполагам се досещате, че онова, което ще поискам да направите, трябва да стане при пълна тайна — предупреди го Дайсън. — Трудно ми е да подчертая това условие достатъчно дебело.
— Никога не съм правил реклама с ударите си. Дори вие с усилията, които сте положили, знаете само за една съвсем малка част от работата ми.
Дайсън втренчено го изгледа.
— Точно така бих искал и да бъде. Не трябва да бъда свързан по никакъв начин с онова, което ще ви бъде възложено, и даже смятам да взема допълнителни мерки това да не се случи.
Бауман сви рамене:
— Естествено. Какво искате да бъде направено?
Половин час по-късно в библиотеката се върна Мартин Ломакс. Той познаваше в най-малки подробности плана, който неговият работодател бе бистрил в продължение на месеци, и разбираше, че шефът му би искал да сключи сделката насаме, както бе постъпвал винаги досега.
Когато влезе, двамата мъже приключваха разговора.
Той чу Бауман да казва една-единствена дума:
— Впечатляващо.
Дайсън го дари с една от характерните си студени усмивки.
— Значи ви заинтригува?
— Не — отговори Бауман.
— Какъв е проблемът, парите ли?
— Хонорарът определено е едно от съображенията. Но като мисля за рисковете, които според вашия план се налага да поема, не съм сигурен дали нямаше да бъда в по-голяма безопасност, ако си бях останал зад стените на Полсмур. Но финансовата страна ще обсъдим след малко.
— Какво, по дяволите!… — почна Дайсън.
— Досега аз слушах вашите условия — тихо продължи Бауман. — Сега ще ви кажа моите.
11.
— Криминална лаборатория, Ковалски — съобщи гласът в слушалката.
— Майкъл Ковалски? Обажда се специален агент Сара Кехил от бостънския клон.
— Е? — Гласът не правеше никакво усилие да скрие нетърпението си.
— Вие сте акустичен инженер, нали така?
— Какво има?
— Ами вижте… вие, момчета, знаете ли как се възстановява лента?
— Аудио, видео, каква?
— Аудио.
— Не.
Сара буквално чу събеседника си да покрива микрофона с ръка. От другия край се разнесоха приглушени гласове.
— Ало? — каза тя.
— Да, чувам ви. Съжалявам, но ме откъснахте от важна работа. Да видим сега: значи разполагате с аудиолента, която случайно е била изтрита или нещо такова. Ами не е много вероятно, че бихме могли да възстановим нещо от нея. Всъщност няма начин. Съжалявам.
— Благодаря. — Сара мрачно сложи слушалката на вилката и не се сдържа: — Майната му!
— Ей, я не го приемай толкова надълбоко — каза Кен. — Животът те изсмуква и после умираш. — Той захапа долната си устна. — В техническата служба са добри. Когато не могат да направят нещо, значи най-често наистина не може да бъде направено.
— Чудесно. — Тя не можеше да сдържи разочарованието си.
— Но това не е задължително вярно. Ти наистина ли искаш да го направиш?
— Това пък как да го разбирам? — попита Сара.
Телефонът й иззвъня, но тя не му обърна внимание.
— Ами разбирай го така: познавам един пич, с когото учихме в МТИ. Гений, ама от истинските. Сега се е хванал там в някакъв факултет… доцент ли е или нещо друго, не знам. Инженер по електроника. Мога да му се обадя, ако държиш.