За Бауман се знаеше само, че е с доживотна присъда и че неотдавна е прехвърлен от кухнята в автосервиза, където се поправяха колите на служителите. Говореше се, че някога е работил за южноафриканското правителство и дори е служил в държавното разузнаване и тайната полиция, някога наричана Бюро за държавна сигурност, а сега известна като Национална разузнавателна служба.
Подхвърляше се още, че стои зад дълга серия известни терористични актове както в Южна Африка, така и в чужбина. Смяташе се, че е хвърлен в затвора заради убийството на член на кидон — внушаващите страх малки оперативни групи на МОСАД — и това бе истина, макар случилото се да бе използвано само като претекст, защото той бе изпълнявал заповед. Всъщност той бе толкова добър във всичко, което правеше, че вдъхваше страх на собствените си началници, за които бе облекчение да го видят зад решетките завинаги.
Един бур бе дочул, че в Бюрото Бауман бил известен с прозвището „Принц на мрака“. Какво стоеше зад това, надзирателят не можеше да каже. Някои предполагаха, че причината е в мрачното му изражение, други бяха убедени, че става дума за лекотата, с която може да убива — умение, демонстрирано по най-убедителен начин. Много бяха теориите, но никой не знаеше със сигурност.
В девет и половина Бауман влезе в автосервиза и поздрави надзирателя Пийтер Кийви. Харесваше Кийви. Беше свестен човек, макар да загряваше бавно.
Взаимоотношенията между бур и bandiet са доста странни. Надзирателите бяха пословично жестоки и дори стигаха в изстъпленията си до садизъм… но същевременно с трогателна наивност отчаяно желаеха да бъдат харесвани от затворниците.
Бауман се възползваше от това при всеки удобен случай. Знаеше, че Кийви е запленен от загадъчното му минало и умира от желание да научи повече за живота му, затова от време на време му казваше някои дреболии — пикантни подробности, имащи за цел повече да разпалят любопитството на надзирателя, отколкото да го задоволят. Всъщност харесваше Кийви най-вече заради лекотата, с която можеше да го манипулира.
— Днес сме ви приготвили нещо по-различно — дружелюбно обяви Кийви и потупа Бауман по рамото. — Докараха ни камиона за храна.
— О? — услужливо се изненада Бауман. — Че какво му има, баас?
— Не знам. Започвал да пуши, когато сменяли скоростите.
— Добре че почти приключихме с колата на капелана. — И Бауман посочи малкия черен „Форд“, с който се бе занимавал през последните няколко дни.
— Остави Попай да я довърши. — „Попай“ беше затворническият прякор на Ян Куупман — другият затворник, който работеше в автосервиза. — Става дума за камиона за храна. Не искаме да стоим гладни, нали?
Бауман подлизурски се захили на жалкия опит за шега и отговори:
— Не бих искал да изпусна следващото ухо. — Преди няколко седмици бе открил в чинията си космато и мръсно свинско ухо.
— Ха-ха-ха! — Кийви буквално се задави от смях. — Следващото, а?
Попай, на чието рамо имаше голяма татуировка, която според него увековечаваше факта, че веднъж бе наръгал с нож надзирател, дойде след няколко минути и започнаха работа.
Бауман отвори багажника на колата на капелана и крадешком погледна към Кийви, който в този момент вадеше цигара. И разбира се, както си му беше редът всяка сутрин, след като запалеше цигара, Кийви излезе, за да си вземе чаша кафе и да си даде десет-петнайсет минути почивка за приказки с надзирателя в съседното помещение.
Изправен до багажника, Бауман подметна на Попай:
— Я провери шибания ауспух! Дали не трябва да го сменяме?
Попай клекна, а Бауман внезапно посегна, стисна го за брадичката и с две резки завъртания му счупи врата. Попай дори не успя да извика.
Бауман бързо издърпа безжизненото тяло до шкафа за инструменти, отвори го, натика трупа вътре и после заключи. Погледна към вратата. Кийви още почиваше. Оставаха пет минути, докато го сменят.
Бауман се наведе, бръкна дълбоко в багажника на колата и повдигна края на мокета, с който бе застлан. Отдолу се видяха пантите, които бе монтирал, докато работеше върху колата.