Бауман отиде в банята и си взе дълъг, почти нетърпимо горещ душ. След това облече един от меките хотелски халати, отпусна се в един шезлонг, взе телефона и започна да звъни. Докато говореше — френският му, макар и с лек британски акцент, бе безукорен — разсеяно приглаждаше влажната си коса.
Беше кацнал на „Орли“ от женевското летище „Коантрен“, използвайки фалшивия паспорт, предоставен му от хората на Дайсън. За щастие формалностите при пътуванията в рамките на страните членки на Европейската икономическа общност бяха сведени до минимум през времето, което бе излежал в затвора. Никой не пожела дори да отвори швейцарския му паспорт. Но Бауман не можеше да се довери напълно на този паспорт. Ако бе подправен, беше ли това направено на ниво? Можеше ли да се изключи напълно възможността фалшификаторът да е информатор на швейцарските власти? Ако бе откраднат, тогава съществуваше опасността вече да е обявен за изчезнал и номерът му да е маркиран по съответния начин в компютрите на граничните пунктове. Най-сетне, ако бе получен като нов непопълнен паспорт от някой швейцарски служител в паспортна служба, комуто е било щедро платено, доколко тайна бе останала тази сделка?
Дайсън бе предложил да достави пълния комплект документи от които Бауман щеше да се нуждае — паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти — но инициативата му бе вежливо отклонена. Такива документи щяха да бъдат като звънче на шията на овца — решеше ли, Дайсън с лекота щеше да следи изкъсо придвижванията му.
Така че пред него имаше две възможности: да се свърже с професионален фалшификатор или сам да си създаде правдоподобна самоличност с подръчни средства. През последните пет-шест години нещата в това отношение се бяха усложнили до неузнаваемост. Паспортите бяха станали много по-трудни за подправяне, а и вече бе изключено да наемеш кола чрез заплащане в наличност. Разрастването на международния тероризъм бе принудило летищата да предприемат случайни проверки на паспортите и също така случайни преглеждания на ръчния багаж при трансатлантическите полети. Светът бе станал много по-подозрителен. На всичко отгоре Бауман не можеше да си позволи да се снабди с всичките документи от едно място и един източник. Така че през следващите няколко дни щеше да му се наложи да попътува из няколко страни.
Беше си резервирал апартамент 510 в „Рафаел“, на авеню „Клебер“. Хотелът бе луксозен, но дискретен. Никога преди не бе отсядал в „Рафаел“ (той не допускаше подобни грешки), но бе чувал за него от познати. По парижките стандарти апартаментът бе направо огромен, с голяма дневна, и струваше цяло състояние, но нали в крайна сметка той харчеше не свои пари, а тези на Дайсън. Освен това задачата изискваше от него да култивира у околните съответна представа за себе си.
Носеше известна сума в американски долари, швейцарски и френски франкове, която трябваше да му стигне засега. Първото плащане на Дайсън вече бе трансферирано в една панамска банка.
Имаше нужда от дрехи. Разполагаше само с костюма и обувките, които бе купил в Женева. Налагаше се да си набави комплект подбрани ризи, няколко чифта обувки и поне два класически костюма на бизнесмен.
И с всичко това трябваше да приключи за не повече от няколко часа, понеже го чакаха по-важни дела.
Час по-късно вече седеше в малката, не особено привлекателна за окото изложбена стая на една фирма за микровълнова комуникация, разположена на шестия етаж в една сграда на Булвар дьо Страсбург, 10-и арондисман. Компанията работеше с корпорации, новинарски организации и всеки, който имаше нужда от сателитна телефонна връзка.
Директорът на компанията, мосю Жилбер Тремо, се отнесе към Бауман с искрено уважение: джентълменът, британски гражданин, често пътувал из Третия свят и имал нужда от телефон, съвместим с „Интелсат-М“ или „Комсат“.
— Ще ви предложа най-компактния модел, с който разполагам — обясни мосю Тремо на перфектен английски. — Заедно с акумулатора тежи тринайсет килограма. Четирийсет и пет на трийсет и пет сантиметра, дебелина само дванайсет. Абсолютно портативен е, високонадежден и с отлично качество на сигнала. — Той го извади от заключената витрина. Приличаше на алуминиево куфарче.
Бауман щракна ключалката и апаратът се разтвори като книга.
— Антената?
— Плоска многоелементна антена — побърза да поясни Тремо. — За всеобщо облекчение дните на параболичните антени отминаха. Диаметърът на лъча е много по-широк, което означава, че насочването не е така критично.