— Казвам ти, само те са. Компанията била основана от някакъв руснак емигрант, специалист по кодиране, който навремето работил за Осмо управление на КГБ. — Осмо управление на бившето КГБ отговаряше за сигурността на целия зашифрован радиотрафик на Съветите. — Един от най-кадърните им хора. Говори се, че бил голяма работа. Писнало му да работи с допотопна техника, когато всичко рухнало и парите свършили. За него това означавало, че няма кой да реализира последните му големи идеи. И станал капиталист.
— Хм…
Чу обясни, че руснакът разработил свой собствен алгоритъм на зашифроване още по времето, когато работил за КГБ. КГБ, разбира се, не му позволило да публикува нищо в някое математическо списание. Когато станал частник, руснакът запазил тайната само за себе си.
Което се оказало голямата му грешка.
Един от големите парадокси в света на криптографията е, че в колкото по-голяма тайна се пази дадена програма за зашифроване, толкова по-ниско е нивото на нейната надеждност. Ако не направиш идеята си достъпна за хакерите по целия свят, никога няма да разбереш скритите й слабости.
В конкретния случай, продължи обясненията си Чу, алгоритъмът залагал на невъзможността да се изпълни в обратен ред сложна полиномиална функция, но АНС бе успяла да реши проблема преди две години. Създателят най-вероятно не предполагаше това, а още повече щеше да се изненада, ако знаеше, че АНС бе изчислила предварително голям брой частни решения и ги бе записала в паметта на компютрите си, което пък бе дало шанс на Чу да подхване сложните полиноми и да ги сведе до по-прости.
Казано по-просто, шифърът не се бе оказал лек за разбиване, но благодарение на многопосочната и далновидна изследователска работа, която непрестанно се върши в АНС, и на невероятния изчислителен потенциал, който тя притежава, шифърът се бе оказал разбиваем.
— За щастие разполагахме с достатъчно обем материал, за да има върху какво да работим — завърши разказа си Чу. — А сега чуй.
Джордж Фрешет вдигна очи и късогледо го погледна.
— Тези приятели американци ли са?
— Глас-1 звучи като на американец. Глас-2 е на чужденец — швейцарец, германец, холандец или нещо подобно. Не съм сигурен.
— И какво ще правим с това?
— Ще го разпечатаме и ще го препратим нататък, за да ни се маха от главата, приятел. И ще дадем възможност на някой друг да си блъска главата. Що се отнася до мен… — той погледна часовника си — … време е за „Биг Мак“.
17.
Бауман се отби в един железарски магазин до „Етоал“ и купи оттам необходимите му принадлежности, след което отиде в английската книжарница на Авеню дьо л’Опера, откъдето избра два еднакви джобни речника с червени корици от винилова изкуствена кожа. Смяташе да ги използва за кодиране на изпращаните съобщения. После се впусна в къса обиколка на магазините за дрехи из 8-и арондисман и си купи няколко много добри костюма и ризи — вярно, конфекция, но отлично ушити — към които добави колекция от вратовръзки, няколко чифта английски обувки, скъпо дипломатическо куфарче и други аксесоари.
След това се върна в „Рафаел“. Макар още да не бе станало обед, потъналият в уютен полуздрач бар в английски стил с дъбова ламперия вече правеше добър оборот. Той избра малка масичка, седна там, поръча чаша еспресо и без да бърза, прегледа купчина американски вестници и списания: „Форбс“, „Форчън“, „Барънс“ и други. От време на време вдигаше поглед, колкото да провери влизането и излизането на клиентите.
Не след дълго забеляза мъж на възраст малко под четирийсетте — американски бизнесмен, доколкото можеше да се съди по външността му. Дочу и разговора със спътника му — изглежда, младши помощник — защото двамата избраха да седнат на съседната маса. Първият бизнесмен, чиято старателно вчесана тъмна коса изглеждаше посипана със сребро, се оплакваше на втория, че хотелът не донесъл неговото списание „Уолстрийт джърнал“ със закуската в стаята му тази сутрин, макар изрично да бил поискал това.
Късметът на Бауман сработи, когато към бизнесмена се приближи сервитьор с телефон в ръка, обърна се към него на фамилия и включи телефона в розетка на стената. След приключването на явно важния телефонен разговор двамата американци забързано излязоха във фоайето. Там помощникът седна в един от фотьойлите, а партньорът му се качи в асансьора.
Миг преди вратата на асансьора да се затвори, Бауман се вмъкна през нея. Бизнесменът натисна бутона за седмия етаж, Бауман ненужно го натисна повторно и притеснено се усмихна на собствената си непохватност. Бизнесменът, който видимо бързаше, не отговори на усмивката му.