Бауман се върна в стаята си и до края на деня се отдаде на планиране.
Начинанието на Малкълм Дайсън наистина бе нещо изключително, но колкото повече мислеше върху него, толкова повече недомислици забелязваше. Дайсън бе направил няколко предположения, всяко от които можеше да се окаже невярно. Освен това милиардерът нямаше никаква представа за особеностите на мястото, където щеше да се проведе операцията, за мерките за сигурност, слабите места — все неща с ключово значение. Дайсън също подценяваше риска Бауман да бъде заловен или убит. Номерът, както се казваше, бе в подробностите, и Бауман нямаше намерение да пропусне дори най-дребната от тях.
Когато пиколото почука на вратата му, за да остави окачените на закачалки костюми, кутиите с обувки и останалата част от дрехите, които бе накупил тази сутрин, Бауман вече бе нахвърлил груб работен план — доста груб, но изпълним, в последното бе напълно сигурен. Той се преоблече и излезе на разходка.
Първото, което направи, бе да влезе в магазин за тютюневи изделия, откъдето си купи фонокарта, която щеше да му позволи да направи няколко международни обаждания от всеки обществен телефон. Намери един такъв в сутерена на някакво кафе и след известно обмисляне на следващия си ход се обади в Ню Хейвън, Кънектикът. Използвайки адреса, който бе преписал от квитанцията към пътните чекове на Съмнър Робинсън, той бе научил домашния му телефон от служба „Справки“.
Отговори му женски глас. Там бе късна нощ и първоначално гласът й прозвуча малко изплашено, сякаш позвъняването я бе събудило.
— Госпожа Робинсън ли е? — с подчертан английски акцент се осведоми Бауман. — Казвам се Найджъл Кларк и се обаждам от Париж.
Жената потвърди, че е съпруга на Съмнър Робинсън, и веднага попита дали мъжът й е добре.
— О, боже, не се безпокойте — възкликна Бауман. — Работата е в това, че намерих паспорта на мъжа ви в едно такси и… — Той изслуша възклицанието й, след което продължи: — Узнах телефона ви от „Справки“. Предайте на съпруга си да не се тревожи… държа го в ръцете си, неповреден и в безопасност. Кажете ми какво да правя, как да му го предам… — И той отново се вслуша. — Точно така — потвърди той, — на летище „Шарл де Гол“. — Гласът му звучеше благодушно, но очите му бяха стоманено студени. В този миг чу някой да слиза по стълбите. Една млада жена, обгърната в облак цигарен дим, видя, че телефонът е зает, и го прониза с раздразнен поглед. Той я пресрещна с равен, предупредителен поглед, който я накара да се изчерви, да хвърли цигарата си на пода и да се качи обратно по стълбището. — О, няма да заминава преди края на седмицата, така ли? Чудесно… Добре… Единственият проблем е, че аз трябва да взема полет за Лондон буквално след секунди, нали разбирате, и… О, по дяволите, чувам последното повикване на пасажерите и се опасявам, че трябва да тичам, но… ако ми дадете адрес, ще го изпратя по DHL или с някоя друга куриерска служба в мига, в който се озова у дома. — Той произнесе „дома“ с типичен лондонски акцент и се засмя добродушно, когато жената го засипа с несвързан порой от благодарности. — Хайде, хайде, дори не искам да чувам за това. Едва ли ще струва кой знае колко.
Инстинктът му говореше, че е постъпил както трябва. Да, американецът може и да не бе съобщил никъде за паспорта си, но сега жена му щеше да го потърси в хотела, щеше да му съобщи, че паспортът му е бил намерен от някакъв симпатичен англичанин и щеше да му каже да не се безпокои, понеже онзи обещал да изпрати паспорта по най-бързия начин при първа възможност.
Съмнър Робинсън сигурно щеше да се запита как е попаднал паспортът му в такси. Може би щеше да се усъмни дали изобщо го е оставял в сейфа си. Във всеки случай, при тези обстоятелства той нямаше да съобщава нищо никъде — нали щеше да очаква да си получи паспорта след ден-два. Е, готиният британец сигурно имаше намерение да му го върне, защо иначе ще си прави труд да се обажда чак в Ню Хейвън, нали така? Значи паспортът щеше да остане валиден поне още три дни. Дори повече, макар Бауман да знаеше, че никога не би рискувал.