Той окачи слушалката и се качи по стълбите на нивото на улицата.
— Отстъпвам ви телефона завинаги — каза той на младата жена, която продължаваше да чака, дари я със сърдечна усмивка и си позволи едва забележимо да намигне.
Обядва сам в хотела. Когато приключи, донесоха в стаята му голям кашон, в който се намираше апаратът MLink-5000. Разопакова го и внимателно прочете инструкцията за работа. Натисна с палци двата въртящи се винта на задния капак, извади слушалката, после отвори предния капак на устройството, нагласи ъгъла на антената и направи две обаждания.
Първото бе до банката в Панама Сити, откъдето получи потвърждение, че преводът на Дайсън е пристигнал.
Второто бе на частния номер на Дайсън.
— Започвам работа — късо осведоми той работодателя си и прекъсна разговора.
През последното десетилетие фалшифицирането на американски паспорт постепенно бе ставало все по-трудно и по-трудно. Не, разбира се, че не бе невъзможно — за опитния фалшификатор няма невъзможни неща. Но Бауман, макар да бе наясно с основните неща, далеч не беше професионален фалшификатор. Това бе работа, която той оставяше на другите.
След няколко дни щеше да се свърже С професионалист, когото познаваше и комуто можеше да се довери. Дотогава обаче трябваше да се оправя със собствени сили, и то в рамките на шестте часа, с които разполагаше, преди да отиде на „Шарл де Гол“, откъдето да вземе ранния полет за Амстердам.
Беше три сутринта, когато най-сетне въздъхна задоволен от резултата. Само внимателен оглед би разкрил, че паспортът е подправен, но нямаше подобна опасност — той щеше да напусне Франция през натовареното летище „Шарл де Гол“ със сутрешния полет, използван най-вече от бизнесмени, и знаеше, че френските инспектори ще имат време само за един бегъл поглед върху паспорта на поредния раздразнителен американски бизнесмен.
18.
Принца на мрака бе започнал да действа.
Дайсън бавно остави слушалката и почувства тръпка при мисълта за предстоящото. Бе наел най-добрия (той винаги наемаше само най-добрите) и този гений на обгърнатия в тайна свят на тероризма щеше да направи каквото трябва, така че точно след две седмици това, което трябваше да стане, щеше да е станало.
Той натисна бутона върху писалището, за да извика Мартин Ломакс.
Сградата на „Дайсън & Къмпани А. Г.“ беше на Рю дьо Рон в Женева, а офисът на самия Дайсън се намираше на последния етаж и заемаше югозападното крило. Мебелировката бе изцяло в бяло: бели кожени дивани, бял мокет от стена до стена, бял велтер, покриващ стените. Даже масивното му писалище с неправилна форма бе изсечено от огромен блок бял мрамор от Карара.
Единствено произведенията на изкуството — за разлика от дома му, тук внимателно подбрани и не толкова безвкусно изобилни — представляваха цветни петна, върху които окото можеше да отдъхне. Познавачът можеше да се наслади на Рубенсовата картина на три жени „Добродетел“, взета от богаташ по време на Втората световна война. Един Ван Дайк („Светото семейство със Света Ана и един ангел“) бе изчезнал преди време в Италия, за да се появи по-късно в „Дайсън & Къмпани А. Г.“. И Холбайновата „Света Катерина“ бе намерила пътя дотук от хранилище в Източна Германия скоро след падането на Стената.
За Дайсън събирането на стари майстори на черния пазар се бе превърнало в едно от най-приятните му занимания след оставането в изгнание. За него то беше като освобождаване от ограниченията на правните норми, начин да натрие носа на останалия свят и една невероятна тръпка — може би именно защото беше престъпление. Нека другите купуват второкачествените си придобивки, преговаряйки с упълномощени агенти по време на дискретни обеди с морска кухня на Бери стрийт, Лондон, където дилърите са като досадни мухи. Неговите картини, сред тях много от най-скъпите в света, бяха свалени от стативите си, за да бъдат скрити примерно в кух крак на маса или в неприкосновената дипломатическа поща на някоя страна.
Пазарът на творби на изкуството напомняше на Дайсън за Уолстрийт, където правилата се прилагат само по отношение на хора, които не са членове на клуба. Известният филантроп Нортън Саймън веднъж се бе изпуснал, че притежава бронзова статуя на Шива, контрабандно изнесена от Индия. Всъщност това се отнасяше до по-голямата част от азиатските произведения на изкуството, които той купуваше. Дори августейшият бостънски Музей на изящните изкуства бе имал нещастието да бъде хванат с откраднат Рафаел, за който директорът се кълнеше, че бил купил в Генуа.