Дайсън не изпитваше горчивина. По-скоро се чувстваше освободен. Отмъщението, което бе замислил, затъмняваше всичко останало.
Преди да се изплъзне от ноктите на американското правораздаване след грандиозния скандал за финансово облагодетелствуване след възползване от служебно положение, Дайсън бе изтърпял няколко обидни квалификации, най-популярната измежду които бе „най-големият нарушител на данъчните закони в историята на страната“. Това не беше истина. Той лично познаваше няколко добре известни, дори станали легендарни титани на бизнеса, носещи имена, познати на всяко американско домакинство, които бяха „спестили“ на американската данъчна система суми, много по-големи от тези, които Дайсън някога се бе опитвал да укрие.
Във всеки случай бяха го намерили за виновен по ни повече, ни по-малко от петдесет и едно обвинения, имащи отношение към укриването на данъци, данъчни злоупотреби и подстрекателство към извършване на злоупотреби с ценни книжа. Всичките му авоари в американски банки бяха блокирани. Проведоха се напрегнати преговори с Министерството на правосъдието и Комисията по сделките с ценни книжа. Очакваха го в най-добрия случай поне няколко години затвор, а това беше абсолютно неприемливо. Ако бившият му приятел Уорън Елкинд не се бе съгласил да сътрудничи на Министерството на правосъдието с цел да му бъде поставен капан, нямаше да се случи нищо особено, защото нямаше да получат доказателствата, необходими, за да бъде осъден.
И докато преговорите се влачеха, Дайсън замина на делово пътуване в Швейцария с жена си Александра и решиха да не се връщат. Швейцарското правителство отклони всички искания на американците да бъде екстрадиран. Логиката им бе необорима: според швейцарските закони Дайсън бе обвинен във фискални нарушения, които не даваха достатъчно основание за екстрадиране. Но дали беше случайност, че Дайсън бе и най-големият корпоративен данъкоплатец в Швейцария?
След известно време той отиде в Статистическото бюро в Мадрид, положи клетва в името на испанския крал и се отказа от американското си гражданство. Превърна се в испанец, живеещ в Женева, и престана да пътува с полетите на авиокомпаниите, защото се страхуваше от ловци на престъпници, за чиито глави е обявена награда. Като богат човек в деликатна ситуация, той бе очевидна жертва. Щяха да го отвлекат и или щяха да му поискат откуп от примерно един милиард долара, или щяха да го предадат на американското правителство. Затова летеше само с частен самолет.
Напоследък обаче възможността да бъде задържан много не го вълнуваше. Светлината в живота му бе изгаснала. Бяха убили жена му и дъщеря му, самия него го бяха приковали в инвалидна количка. Но за всичко щяха да си платят прескъпо.
Дайсън седеше в електрическата си количка пред огромното писалище — дребен плешив мъж с ръце и череп, покрити от старчески петна, безмилостен поглед в стоманените очи и пура „Маканудо“ в устата. Вратата се отвори и влезе Мартин Ломакс. Висок, слаб, започващ да оплешивява, Ломакс изглеждаше безличен, но бе верен.
Той седна в любимото си бяло кресло до писалището и извади химикалка и бележник, сякаш вадеше револвер от кобур.
— Искам да бъда сигурен — с присъщата си методичност се обърна към своя помощник Дайсън, — че изцяло сме се изтеглили от фондовата борса.
Ломакс вдигна поглед леко озадачен, разбрал, че фразата е по-скоро въпрос, отколкото нареждане. После погледна за всеки случай часовника си, за да се увери, че не бърка датата.
— Да — потвърди той. — Изтеглихме се. Ще станат три дни.
— А банката на Федералния резерв? Има ли някаква промяна в нейната политика?
— Никаква. Федералната банка повече няма да спасява частните банки. Данните, въз основа на които знаем това, са повече от надеждни. Вашингтон нарича това „банкова реформа“ — когато едрите вложители бъдат оставени да потънат заедно с фалиралата банка. На най-високо ниво се счита, че банките гонят бърза печалба и не спазват финансова дисциплина, така че всеки фалит би бил един добър урок.
— Отлично. — Дайсън завъртя количката си и с тъга в погледа надникна през високия френски прозорец към стелещата се пелена на дъжда. — Защото нашият човек вече действа.
19.
Пол О’Морисън, заместник-директор на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, припряно влезе в залата за съвещания, в която го чакаха събрани по спешност двайсет и петима души, и подаде разпечатките на директора на Центъра Хойт Филипс, който задържа най-горното копие и прехвърли за раздаване останалите.