След няколко обаждания до нелегални търговци на оръжие, действащи в района на пристанищния град Антверпен, Бауман бе успял да научи, че има един търговец в селце, южно от Лиеж, който работи главно на черния пазар. Бе подразбрал, че този човек — името му бе Шарейрон — би могъл да свърши работата, от която имаше нужда.
В чисто исторически аспект Белгия винаги е била един от най-големите и най-активни производители и търговци на оръжие. Тя експортира 90 процента от оръжията, които произвежда. А столица на оръжейната й индустрия още от Средновековието е Лиеж, разположен там, където се събират реките Мьоз и Йорт — сърцето на белгийската стоманодобивна промишленост и третото по големина речно пристанище на Европа.
През 1889 година белгийското правителство взело решение, че армията му се нуждае от голям и надежден доставчик на военната карабина „Маузер“, модел 1888, и основало в Лиеж „Fabrique Nationale d’Armes de Guerre“. Десет години по-късно „Fabrique Nationale“, станала известна като FN, започнала производството на револверите „Браунинг“, които изработва и до днес, заедно с картечници и карабини (точно с помощта на карабините FN Фидел Кастро завзе властта в Куба). По съвсем естествен начин, като страничен резултат от съществуването на тази промишленост, през последния половин век около Лиеж се нароиха множество търговци на леко огнестрелно оръжие, някои от които вършеха доста доходен бизнес от другата страна на закона.
Бауман пристигна в Лиеж към четири сутринта. Небето бе непрогледно черно, защото до идването на зората оставаха още няколко часа. Беше изтощен, нуждаеше се от няколко часа сън, и затова се замисли как да постъпи по-нататък.
Можеше да завие към Плас Сен Ламбер, да се подкрепи с чаша силно кафе и може би да прочете някой друг вестник. Или да паркира на спокойно място и да дремне, докато се съмне.
Накрая реши все пак да не навлиза в града и вместо това продължи на югозапад. Шофирането през тъмнината събуди в главата му рой спомени. Мрачният пейзаж пред фаровете му напомни за Западен Трансваал от времето на детството му.
Малкият град, в който се бе родил, бе основан през началото на миналия век от воортрекерите. Много бързо се бе превърнал в plaktie-drop — град на копторите. Когато Бауман бе още дете, градът се състоеше от фермерски къщи на холандците и колиби със сламени покриви. Къщата на родителите му се намираше в планините Маглиесберг, на четирийсет километра от Претория, и беше заобиколена от хлебни дървета.
Научи се сам да ловува в южноафриканската савана, която гъмжеше от дребен дивеч и антилопи. По време на цялото си детство и дори през голяма част от пубертета той странеше от околните и предпочиташе самотата пред компанията на децата, които направо му бяха скучни. Когато не беше на лов или на разходка, не събираше интересни камъни или растения, той четеше. Нямаше нито братя, нито сестри: в годините след раждането му родителите му бяха правили опит след опит да се сдобият с други деца, но всичко завършваше с помятане след помятане, докато накрая се разбра, че майка му не може повече да ражда.
Баща му, производител на тютюн, бе продал фермата си на тютюневата компания „Маглиесберг“ — кооперативът, притежаващ повечето ферми за тютюн в района. Беше мрачен, затворен човек. Умря от сърдечен удар, когато Бауман бе на шест години. Спомените, които бе запазил за баща си, бяха оскъдни. Знаеше само, че всъщност ги бе издържала майка му, която шиеше.
Тя непрестанно се безпокоеше за сина си, когото не можеше да разбере. Момчето не приличаше на другите деца и нямаше нищо общо със синовете на нейните съседи и малкото им приятели. Безпокоеше се да не се е „повредил“ по някакъв начин от преждевременната смърт на баща си, да не е станал саможив поради липсата на братя или сестри, да не бъде обречен на мрачно настроение поради самотното си съществуване и не виждаше решение на проблема.
Колкото повече го караше да прави нещата, които правеха другите деца — да си играе, дори да прави пакости — толкова повече се затваряше той в себе си. Иначе бе отличен ученик, оправяше си сам леглото, подреждаше стаята си, четеше, излизаше на лов, така че след известно време тя се отказа да го подбутва в посоката, в която той съвсем ясно показваше, че не желае да върви.
Майка и син говореха рядко. През безкрайно дългите и убийствено горещи декемврийски следобеди и нощи — южноафриканското лято — двамата мълчаливо седяха в кухнята. Тя шиеше, той четеше. Живееха в отделни вселени.
Един следобед, когато беше дванайсетгодишен, без да предупреждава майка си, Бауман излезе на лов и се натъкна на пиян цвана — чернокож от местно племе (Бауман вече можеше да различава отделните племена, които живееха наоколо — цвана, ндебели или зулуси). Пияният — младеж, десетина години по-голям от Бауман — започна да се подиграва на бялото момче и Бауман, без да се поколебае дори за миг, се прицели с ловджийската си пушка и стреля.