Цвана умря на място.
Кръвта на жертвата, дори парченца от мозъка му, посипаха лицето на Бауман, изцапаха ръцете му и тънката му муселинова риза. Бауман изгори окървавената риза, изкъпа се в потока и се прибра у дома гол, оставяйки трупа, където си беше.
Когато влезе вкъщи, майка му видя, че се прибира с празни ръце, но дори не го попита какво е станало с ризата му. Вече се бе отказала да задава въпроси, на които получаваше само едносрични отговори. Той хвана книгата и се зачете, а тя седна зад машината.
Но онази вечер му беше трудно да се съсредоточи, защото убийството бе събудило в кръвта му тръпка, по-силна от всичко, което бе изпитвал дотогава. Да, беше го изплашило също, но му бе дало и едно топло и дълбоко удовлетворяващо чувство на контрол, на надмощие, на власт над наглия негър. Бауман беше далече от расовата ненавист, защото рядко се замисляше над съществуването на цветнокожи и черни. Опиянението му идваше от способността да сложи край на човешки живот, още повече — както се разбра след няколко седмици — че се бе отървал без никакви последици.
Защото не се бе случило нищо. Нямаше разследване, нямаше дори споменаване в местния вестник — нищо!
Беше се измъкнал! А изживяното беше като лов на дивеч, но хиляди пъти по-възбуждащо, много по-истинско.
И на всичко отгоре бе толкова просто. Бауман тържествено се закле пред себе си, че няма да убие друг човек, защото се страхуваше, че ако продължи, няма да може да спре.
И тогава личността на младия Бауман претърпя пълна и смайваща метаморфоза. Характерът му се смени почти за една нощ. Той сякаш се обърна наопаки и стана жив и общителен. Беше остроумен, печелеше хората, превърна се в общ любимец. Започна да спортува, да излиза. Сприятели се с маса хора. И след няколко години разви силен интерес към момичетата.
Майка му се смая, но беше преизпълнена от щастие. Отдаде чудотворната промяна в сина си на загадъчния ефект на хормоните, бликащи в тялото на всеки изживяващ пубертета си юноша. Но каквото и да стоеше зад промяната, тя бе благодарна на случилото се.
И само понякога се замисляше над странната празнина зад новата фасада на сина си. Защото в очите му имаше нещо мъртво, в жизнерадостта му — нещо фалшиво, нещо дълбоко погрешно. С нея, най-близкия му (и единствен) жив негов роднина, той беше вежлив, внимателен, дори в известна степен се държеше официално. Понякога тя усещаше, че между двама им има мъртво, студено пространство.
Майка му почина, когато той бе малко над трийсетте и вече бе напълно оформен агент за южноафриканската тайна полиция. Погрижи се за погребението с подходяща доза печал, която си позволи да демонстрира и на самата церемония. Шепата приятели и съседи от родния им град, които дойдоха на службата, забелязаха колко е разстроен младият Бауман, бедничкият, загубил толкова рано баща си, а сега и майка си. Милият, а е толкова добър и вежлив.
30.
Дюк Тейлър въведе Сара Кехил в кабинета си и я представи на Ръсел Улман и Кристин Виджиани, които я поздравиха с неохотна вежливост. Личеше си, че биха били по-щастливи да се запознаят с боа удушвач.
Тук, на седмия етаж в сградата „Хувър“, климатиците бяха особено силни. Защо, запита се Сара, директорите и на ЦРУ, и на ФБР са предпочели седмия етаж? Дали старият Джей Едгар не си е казал: „Щом ония са решили така, и аз искам“?
Сара оценяващо погледна присъстващите.
Улман беше едър и рус — истинско копие на Питър. Виджиани изглеждаше много спретната и даваше да се разбере, че с нея няма да е лесно. Що се отнася до Тейлър — тя веднага го хареса, допадна й сериозността му, както и самоиронията, която бликаше от него.
Той седна в коженото си кресло, поставено точно пред огромния окачен на стената герб на ФБР, и каза:
— Значи ти си била в Германия по делото Локърби?
— Да.
— Доста хора се изказаха ласкаво за теб. Явно си помогнала да се разплете случаят.
Нещо в погледа й проблесна и тя го попита:
— Мислите ли, че ако сама бях решила случая Локърби, сега щях да стоя тук?