— По-конкретно?
— Ами този тип бил добър, наистина добър, макар да бил лишен от морал като всички останали. Гениален, безжалостен — всички силни прилагателни можело да се употребят за него. Бил най-добрият в занаята. Бял южноафриканец — говорело се, че някога работил за южноафриканската тайна разузнавателна служба. Някои от почитателите му го наричали „Принца на мрака“.
— Който обича деца, кучета, Моцарт и обожава да върви по пясъка на брега — сухо допълни Виджиани.
Сара невъзмутимо продължи:
— Е, моят немски не е какъвто беше, но не означава ли „фюрст“…
Улман я прекъсна:
— Фюрст… Принца… О, боже! Furst der Finsternis — „Принца на мрака“.
— Точно така — потвърди Сара. — Това е възможност.
Тейлър се усмихна криво.
— Чудесно. Сега започвам да разбирам защо са всички тези хвалебствия в досието ти. Май наистина имаш мозъка, необходим за тази работа.
— Благодаря. Някога може би беше така.
— Все още е така. Добрее… Ако е истина, че нашият Принц е южноафриканец, тогава трябва да се обадим в Претория. И да видим с какво разполагат те относно това прозвище.
— Аз… аз бих подходила много внимателно — намеси се Сара.
— Хайде сега — възпротиви се Виджиани. — Новото южноафриканско правителство работи с истинска готовност за сътрудничество. Ако действително мислиш, че този тип е работил за службите им, това е единственото място, където бихме могли да потърсим отговора — Претория.
— Почакай малко — спря я Тейлър. — Какво имаш предвид, Сара? Че информацията за запитването може да стигне до него?
— Мисля, че трябва да разглеждаме възможността — колкото и малко вероятна да е тя — че хер Фюрст може да е нает от някои бели южноафриканци.
— Белите южноафриканци вече не са на власт — раздразнено напомни Виджиани.
Сара безстрастно я изгледа и каза спокойно:
— Не мисля, че е толкова просто. Кои в крайна сметка преобладават в южноафриканската разузнавателна служба? Белите южноафриканци. От английски произход и африкаанерите. И те никак не се радват на начина, по който им дръпнаха черджето изпод краката.
Виджиани се намуси в знак, че не е съгласна. Сара забеляза, че и Тейлър леко е смръщил вежди, затова поясни:
— Да предположим, че се обърнем към южноафриканската служба и отправим запитване за терорист, който нарича себе си „Хайнрих Фюрст“. Ами ако някаква група в същата служба използва в момента този агент за операция, за която не бива да се разчува? Изведнъж ще задействаме всички аларми.
Тейлър изсумтя.
— Но ако не използваме официален канал за нашето запитване до Претория, това изключва както съдействието на Департамента, така и на нашия нов аташе там. Все пак трябва да направим опит и да влезем в контакт с някого там. Някой доверен и дискретен източник.
— Нямаме ли платени агенти там? — попита Сара.
— Не ми е известно. Ще разпитам, но не мисля. Поне не разполагаме с никой на достатъчно висок държавен пост.
— Тогава друг, с когото Бюрото, Управлението или правителството поддържат връзка, някой надежден?
— Ще трябва да се поразровим. Но първата стъпка е да създадем тук елитна и напълно тайна група, Сара, и аз искам ти да бъдеш в нея.
— Къде? В Ню Йорк ли?
— Тук — подчерта Тейлър.
— Не знам спомняте ли си, че имам малко дете? — каза Сара.
— Както е живял там, така ще живее и тук. Освен това е лято. Нали сега не ходи на училище?
— Не ходи — отговори Сара. — Но все пак бих предпочела да не го правя.
Тейлър я изгледа недоумяващо за миг. Настъпи неловка тишина. Едно време — когато бе ерата на Хувър — беше немислимо агент да откаже задача. Едно време щяха просто да му кажат: „Последната заплата ще ти бъде изплатена във Вашингтон след трийсет дни“. И сигурно щяха да допълнят: „Не сме ти зачислявали син. Щом толкова го искаш, гледай си го“.
— Агент Кехил — с леден глас започна Тейлър, — ако разузнавателните данни, с които разполагаме, струват нещо, след няколко седмици в Ню Йорк ще има опит за голям терористичен акт. Да не би да искате да ми кажете, че онова, с което се занимавате в момента, е по-значимо и по-спешно от това?
Изненадана от настойчивия му тон, Сара се изправи в стола си, после се наведе напред и със същата страст в гласа отговори: