Мосю Шарейрон, разбира се, бе очарован от перспективата за среща по всяко удобно за британския предприемач време. Мисълта за потенциалните сделки беше изкусителна. Така че секретарката на Шарейрон очакваше господин Рис-Дейвис, поздрави го най-сърдечно, взе му пардесюто и му предложи чай или кафе, преди да го въведе в малкия кабинет на Шарейрон.
Бауман протегна ръка на Шарейрон и трепна. Е, все някога трябваше да се случи — малкият и далеч не безопасен свят, в който той се движеше, гарантираше това. Той и Шарейрон се познаваха отпреди, макар и под съвсем други имена. Срещата им сега би могла да означава катастрофа. За миг Бауман усети, че му се завива свят.
Етиен Шарейрон реагира, сякаш се бе изправил пред привидение.
— Ти?… Мислех, че си мъртъв!
Бауман, който светкавично си бе възвърнал маската на пълно душевно равновесие, само се усмихна:
— Понякога и аз се чувствам така, но нали виждаш — напълно жив съм.
— Но ти… Луанда… Боже Господи!
Десетина секунди Шарейрон не бе способен на нищо друго, освен да възклицава несвързано, да го гледа ужасено и напълно объркано. Секретарката му стоеше на вратата и се чудеше какво да предприеме, докато накрая той я освободи, махвайки с пухкавата си ръка.
Преди десетина години Шарейрон и Бауман бяха служили заедно в Ангола. Бивша португалска колония, от 1976 година Ангола бе разкъсвана от гражданска война, в която подкрепяните от кубинците въоръжени групи на марксистката организация МПЛА се сражаваха с прозападно ориентираните сили на УНИТА, на чиято страна бе Южна Африка.
Началниците на Бауман го бяха изпратили, за да подпомогне организирането на тайна терористична кампания. Там той се бе запознал с един специалист по обезвреждане на бомби, известен под бойното име Еркюл — наемник, работил навремето за белгийската полиция.
По-късно Бауман научи, че през 60-те години същият този Еркюл правил бомби за легендарния командир на наемнически роти Майк О’Хоар — южноафрикански водач на така наречения Пети диверсантски отряд, познат на всички под името „Дивите гъски“. Бауман винаги бе смятал О’Хоар, чиито подвизи бяха станали световноизвестни, за кръшкач и мърляч, чието най-голямо и неоспоримо умение бе да привлече на своя страна благоразположението на пресата. Но имаше още нещо, което трябваше да му се признае — специалистите му по бомби бяха най-добрите.
Когато за Бауман стана наложително да напусне Ангола, той си организира „нещастен случай“ извън столицата Луанда, така че да изглежда като че ли е попаднал на засада и е бил убит. В резултат останалите наемници — и Еркюл също, разбира се — които познаваха Бауман под друго име, повярваха, че е загинал.
Експертите по обезвреждане на бомби са странно племе. Те вършат кошмарната си работа из различни кътчета на света, пътуват за местата, където се нуждаят от тях, често биват наемани срещу хонорар от различни правителства. Много от тях бяха призовани през 70-те години като сапьори по разчистване на мини в Камбоджа. Повечето мини в Ангола бяха обезвредени от германците, но към тях бяха прикрепени и неколцина белгийци. След войната в Персийския залив кувейтското правителство сключи договор с „Роял Орднанс“ за изпращането на огромен брой специалисти по обезвреждане на бомби, за да разчистят изоставените муниции. Ежедневието им е напрегнато и винаги на ръба на стреса, така че много от тях — става дума за онези, които намерят сили да спрат навреме — напускат този „занаят“ веднага щом успеят да си намерят друга работа. Бауман бе научил, че Еркюл/Шарейрон е изоставил смъртно опасната си професия още в началото на 80-те години, когато бил нает от малката белгийска фирма „Carabine Automatique Liege“.
— Господи, колко се радвам да те видя пак — възкликна накрая Шарейрон. — Това е… това е направо изумително! Сядай, сядай.
— И аз се радвам — каза Бауман и се отпусна на предложения му стол.