Лицето на Шарейрон бе мъртвешки пребледняло.
— Аз съм професионалист — каза той, отстъпвайки бързо. — Никога не предавам доверието на клиент.
— Отлично. Познаваш ме и знаеш, че няма да се спра пред нищо.
Шарейрон енергично поклати глава.
— Никога няма да кажа нито дума. Моля те! Забрави за вторите петдесет хиляди. Това беше глупава грешка.
— Не се безпокой — мило го увери Бауман. — Вече забравих. Всички правим грешки. Но моля те, не прави грешката да ме подценяваш!
— Извинявай — прошепна Шарейрон.
В миналото, когато животът му бе минавал в обезвреждане на бомби, той бе свикнал да живее с опасността да загуби крайник или дори живота си. Но нищо не го бе ужасявало толкова силно, колкото този малко флегматичен, но явно безмилостен южноафриканец, появил се така изненадващо след десетгодишно отсъствие, човек, който — и в това Шарейрон изобщо не се съмняваше — действително не би се спрял пред нищо.
32.
След няколко дни Бауман се върна да инспектира взривателя на бомбата. Междувременно най-сетне бе успял да си почине, защото не бе имал много работа. Още когато се бе върнал в Амстердам, отново се бе срещнал с Ван ден Фондел Кокала, който му бе предал трите комплекта откраднати документи — два американски и един английски — и малка купчинка кредитни карти. Кокала не спести усилия да подчертае колко щастлив е бил да работи за господин Сидни Лърнър и колко по-щастлив ще бъде, ако му се отвори възможност да продължи сътрудничеството си с МОСАД, ако и когато тази организация реши, че има нужда от помощта на външно лице.
Няколко сутрини подред Бауман спа до късно. Ходи на кино, наслаждава се на храната в скъпи ресторанти. Следобедите си прекарваше в изучаване на картата на Ню Йорк Сити. Отби се в няколкото топлес бара край Рембрандсплайн, мина по уличките из района на червените фенери и си купи час-два удоволствие в компанията на млада красива проститутка. Една нощ посети популярния нощен клуб „Одеон“, където избра представителна млада дама и я откара в хотела си. Тя беше също толкова стръвна като него, така че прекараха по-голямата част от нощта правейки любов, след което се отпуснаха в щастливо изтощение. На сутринта тя изяви желание да остане или поне отново да се видят за през нощта. Той се подвоуми — годините, прекарани в Полсмур, го бяха накарали да забрави какво удоволствие може да достави сексът — но знаеше, че не е разумно да задълбочава познанствата си тук. Затова й каза, че за съжаление му се налагало да хване полет още същия ден.
Амстердам, подобно на Ню Йорк или Сан Франциско, е световноизвестно свърталище на онази особена категория компютърни ентусиасти, наричани „хакери“. Макар Бауман да бе прекарал твърде дълго в затвора, за да е в крак с последните достижения на технологията, той знаеше къде да намери човек, който не е изостанал. Така че се свърза с член на базираната в Амстердам холандска организация „Хактик“, която издава списание за компютърни хакери, и си уреди среща. В последвалия разговор описа какъв човек търси: хакер, живеещ в Ню Йорк, без криминално досие.
— Не — уточни събеседникът му, — на вас ви трябва кракер, а не хакер. Хакерът гледа на дейността си като мисия, имаща за цел да разбере… как да се изразя най-точно… да кажем недокументирана технология, така че да попречим на правителството да ни поробва и да направим от света едно по-добро за живот място. Кракерът притежава същите умения, но ги използва, образно казано, за да проникне в дома ви, често по поръчка.
— Добре, съгласен съм, нека бъде кракер — каза Бауман.
— Имам човек за вас — каза човекът. — Но ви предупреждавам, че той ще поеме вашия проект или каквото и да е то, само ако го намери интересен и… крайно изгоден в материално отношение.
— Оо, уверен съм в това — отговори Бауман. — Отсега съм готов да му обещая и двете.
Когато настана предпоследната му сутрин в Амстердам, той си купи малко устройство в голям магазин за електронни компоненти, като плати хиляда гулдена — еквивалентни на шестстотин долара. Това беше „ATM Junior“ и се използваше от банките за запис на кодирана информация върху магнитните ивици на различни банкови и кредитни карти. С негова помощ той прекодира информацията на всяка от откраднатите кредитни карти, с които разполагаше.
Когато някой реши да се разплати с кредитна карта в магазин или на място, където ги приемат, тя обикновено се прекарва през транспондер, който прочита CVC номера в началото на магнитната ивица и незабавно го изпраща по телефонна линия в изчислителния център на компанията, издала и обслужваща сметката по тази карта. Компютрите там проверяват дали въпросната карта не е с изтекъл срок, дали преразходът по сметката е в допустимия лимит или дали картата не е открадната. Ако не е, компютрите връщат код за потвърждение след не повече от две-три секунди („Американ Експрес“ използва двуцифрени кодове, докато „Виза“ и „Мастер Кард“ използват четири- и петцифрени).